Роза Боянова

В началото на годината представи стихосбирката си „Обратна гравитация“ в Шумен. В регионалната библиотека те посрещна една квалитетна, но малобройна публика. Защо според теб в последните години като че ли литературното пространство не само в града и в България, но и в света се свива?

Публиката от приятели и ценители на поезията съвсем не беше малобройна. Била съм на представяне на много интересни автори в присъствието на пет до десет души. Това не прави литературния факт по-маловажен. Но е тъжно, че толкова хора са лишени от удоволствието да се докоснат до една друга душевност, до различно усещане за езика, до съкровеното в творчеството на един автор. Всяко творчество е съкровение, сякаш затова то иска да бъде споделяно, да се докосне до вече преживяното от четящия, но и да го накара да съпреживее нещо различно, нещо което ще го промени и ще му даде духовна насита, каквато и аз получавам, когато чета хубава поезия.

Редактор на „Обратна гравитация“ е драматургът, поет и режисьор Николай Гундеров, който е бил твой литературен възпитаник. Как надхвърлихте отношенията на ментор и ученик и изградихте общуването си в изкуството?

Той беше дете на 9 години, когато дойде в литературното студио „Камбанка“ в Шумен. Бяхме учител и ученик близо пет години, но аз го приемах като завършен творец, а той мен – като втора майка, която ще му прости, че пред поезията предпочете по-силната любов – театъра.

Николай е сред създателите на Авторския театър в Шумен през 1986-1987 г. в театралното студио на Катя Белчева. По негови стихове бе поставен спектакълът „За първи път обичам“, а той беше и актьор в него. Спектакълът имаше редица представления в Шумен, пътува в Бургас и Трявна. Последваха и други проекти на Авторския театър – с режисьора Христо Симеонов и млади музиканти – ученици на Златина Пантелеева от Бургас. За авторски театър в България заговориха други хора и доста по-късно.

Истината е, че никога не сме прекъсвали връзките си, докато учеше в София и Прага, докато работеше в гр. Мост и пътуваше по света. През годините се изграждаше едно силно приятелство и вече нямаше значение кой в каква роля е, кой кого учи и на кого помага. Николай е редактор на две мои книги, автор на рецензии за други две.

Кои са и най-интересните литературни игри, които би препоръчала на изкушените от поезия и проза деца?

Най-лесната литературна игра е „Какво е…?“. Пита се за съществително и се очаква отговорът да бъде сравнение, без да се използва „като“. Елементи на тази игра открихме още в старобългарската литература и по-късно в творчеството на П. Р. Славейков. Ние я адаптирахме, вдъхновени от Одисеас Елитис („Открити карти. Размисли“) като конкретизирахме правилата й и разширихме обхвата й. Ето примери от детските игри: Какво е гнездото? – паница на бедняк, ледените висулки – обеци на покривите, врабчето – захарен памук на две клечки.

При литературната работа с ученици от особена важност е те да не преповтарят изцяло учителя си. Как се предпазваш от това малките да не имитират твоята стилистика, поетика, литературна идентичност?

Най-малките пишат в класически стих, римувани и ритмически добре организирани творби. По-големите са запознати с повече техники и стилове. И опитват от всичко. Поощрявам различността. Самите автори следят за влияния, реминисценции и не биха позволили това да се случи.

Метафората и метафориката са от огромно значение за поетиката ти. Защо избираш да заложиш на тях?

Многовековното съществуване на метафората – от поезията на Древня изток до наши дни, доказва, че тя е красива, независимо дали днес я тълкуваме така, както в момента на раждането й, или намираме друг смисъл в нея и търсим други нейни мостове, за да ни пренесат отвъд видимото и конкретното. Свидетел съм и как някои метафори буквално се реализират в живота ни, макар това да е изглеждало невъзможно. Затова да внимаваме какво говорим. Всичко изречено един ден се сбъдва – метафорите буквално, преживяното – с художествено оправдание…

За поетите не е чуждо да се взират във вътрешния си свят, в пейзажа на душата. Това прави ли извънредното положение и живота у дома без изход навън заради борбата с коронавируса по-лек за тях?

Ако им харесва това, което откриват в себе си, ако не им е доскучало от тях самите – да, хубаво е да се поровят в своите тайни и дълбини. Но ако са свикнали да живеят такива, каквито са в очите на хората около тях, ако търсят чуждото одобрение, сигурно няма да си харесат бръчките и ходенето без грим, защото под маските той е ненужен. Работата на писателите поначало е самотно занимание. Те живеят живота на героите си, поне докато пишат. По-малко вероятно е да изпитат досада от свободата да бъдат сами. Но кой знае?

Поредната ти книга вече излезе от печат. Тя е публикувана от издателство „Захарий Стоянов“. Какво е заглавието ѝ и как се появи на бял свят?

Заглавието е „АЛТ. Стиховете, които ме избраха“. Но за да не стават недоразумения, когато я представях в Бургас през февруари, добавих: “Гласът, с който ви говоря. АЛТ“. Получих покана преди две години от Иван Гранитски – директор на Издателство „Захарий Стоянов“. Избрах си съставител – Иван Брегов, мой приятел, с когото ни свързва Литературното студио „Митични птици“ в Бургас. Поисках Румен Михайлов да ми бъде отново художник. И той, заедно със съпругата си Лидия, дойдоха в Бургас и ми донесоха два акварела. „Това е АЛТ“ – казаха. И аз се съгласих. Много ми е тъжно, че Румен не можа да види книгата. Тя излезе, след като той последва своите „Вибрации на душата“ и си отиде. Сигурно е там – сред космическите си видения, които е споделял с нас в други свои изложби.

Прочетете материала на английски.