Гласове от Чернобил, болящи да бъдат чути

Гласове от Чернобил, болящи да бъдат чути

Събития като това разместват пластовете на времето и не бива никога да бъдат забравени.

Не знам за какво да разказвам—за смъртта или любовта? Или те са едно и също? За какво да разказвам? Бяхме младоженци. Дори до магазина ходехме хванати за ръце. Казвах му: „Обичам те“. Но тогава не знаех колко много... И представа си нямах...

Така започва разказът си Глас No 1, принадлежащ на Людмила Игнатенко, съпругата на починалия пожарникар Василий Игнатенко. Нейният е Самотният човешки глас. Той е последван от гласовете на цивилни граждани, на войниците, които е трябвало да ги евакуират, на „ликвидаторите“, изпратени да почистят района от радиоактивните руини, на екологичен инспектор, журналист, на главен инженер, на бившия първи секретар на Регионалния комитет на партията и много други.

Това са гласовете на Чернобил – сборник с лични мемоари на очевидци, записвани и събирани в продължение на 11 години от белоруската писателка и разследваща журналистка Светлана Алексиевич. Публикувана в САЩ като „Voices from Chernobyl: The Oral History of Nuclear Disaster“ (Dalkey Aarchive Press, 2005) и излязла в България като „Чернобилска молитва“ (изд. Paradox, 2017), книгата е част от петтомния сборник „Великата утопия“– смразяващ кръвта колаж от живи гласове, за която през 2015г. Алексиевич е удостоена с Нобелова награда за литература.

Това, което се случва в Чернобил, подсказва Алексиевич, е може би най-важният знак не само от миналото ни, но и от нашето настояще и бъдеще. Радиоактивните частици, които се разпръскват в атмосферата в нощта на 26 април, се превръщат в онзи невидим и безшумен враг, напълно нов за човечеството. Това е война от нов тип, която светът дотогава не познава. Враг по-опасен и смъртоносен от всяка бомба или оръдие със своята невидимост и непознатост.

Събития като това разместват пластовете на времето, пренаместват очертанията на географските граници, пренаписват наново историята и затова не бива никога да бъдат пренебрегвани или забравени.

Малиново сияние в небето

Гласове от Чернобил, болящи да бъдат чути

В ранните часове на 26 април 1986 г. след неуспешно проведен тест в атомната електроцентрала в Чернобил (на територията на днешна Украйна), серия от взривове унищожават ядрения реактор в четвърти блок. Експлозията от разрушения корпус на реактора и последвалият пожар изхвърлят в атмосферата мощна вълна от радиоактивни частици. Жителите на работническия град Припят, намиращ се на около 4 километра от електроцентралата, излизат от домовете си и със смесица от опиянение и страх наблюдават малиновото сияние в небето...

Цели 36 часа Москва мълчи за инцидента, докато масивният радиоактовен облак буквално помита Беларус и преминава над по-голямата част от Източна и Западна Европа, за да мине след четири дена над Азия и достигне на 5 май до САЩ и Канада.

Самия взрив не видях. Само пламъци. Всичко сякаш се съмваше… Цялото небе… Високи пламъци. Пушек, сажди. Жега страшна. А него все го няма и няма. Саждите бяха от това, че гореше битумът, покривът на централата беше покрит с битум. Вървели, той си припомняше след това, като по смола. Гасели огъня, а той пълзял. Надигал се. Отхвърляли горящия графит с крака… Отидоха без брезентовите костюми, както си бяха по ризи, така и отидоха. Не бяха ги предупредили, извикаха ги за обикновен пожар…[…] Понякога сякаш чувам гласа му… Жив… Даже и фотографиите не ми въздействат така, както гласът. Но той никога не ме вика. И на сън… Само аз го викам...

Докато съветските власти и разузнавателни служби се опитват да изяснят причините за инцидента (в първите дни на аварията съветското правителство оперира с убеждението, че това е планирана атака на западните спецслужби), местни пожарникари са изпратени на мястото на експлозията. Те се хвърлят в радиоактивната лава без екипировка, без адекватна информация и без каквито и да е специални инструкции.

Те няма как да знаят, че високата доза радиация, която поемат, ще доведе до сигурната им, мъчителна смърт в рамките само на дни или седмици. Че още 800 000 души – цивилни лица, лекари, медицински работници и отзовали се ликвидатори, ще бъдат изложени на високи дози радиация и много от тях през следващите месеци и години ще се разболеят фатално. Че повече от три десетилетия след катастрофата жителите на Беларус, Източна Европа и всъщност на света, още ще броят жертвите.

Фрагменти от думи и кървящи мълчания

Гласове от Чернобил, болящи да бъдат чути

Това са историите, които си струва да се знаят в края на деня – и да се разказват. Разкази на хора, чийто живот е така дълбоко преобразен, че тества границите на човешкото. От тези разкази ни призовават гласове във време и пространство, към което не принадлежим, но което ни побира всички — било чрез радиоактивните частици, които пътуват във въздуха в продължение на сто хиляди години, или чрез фрагментите от думи и кървящи мълчания, които ще отзвучават вътре в нас дълго след като сме обърнали страницата.

Той започна да се променя – всеки ден срещах един различен човек… Изгарянията излизаха нагоре… В устата, по езика, бузите – отначало се появиха малки ранички, после се разраснаха. На пластове се отделяше лигавица, на едни такива лентички, бели. Цветът на лицето… Цветът на тялото… Син… Червен… Сиво-кафяв… А то пак моето, такова любимо! Това не може да се разкаже! Това не може да се напише! Даже да се преживее… Спасяваше ме това, че всичко се случваше мигновено, нямаше кога да се мисли, да се плаче.

Обичах го! Още не знаех колко го обичам! Току-що се бяхме оженили… Още не бяхме се нарадвали един на друг… Вървим по улицата. Хване ме за ръце и ме завърти. И ме целува ли, целува. Хората вървят наоколо, всички се усмихват.

Клиниката за остра лъчева болест – четиринадесети ден… За четиринадесет дни човек умира…

Алексиевич прецизно документира преживяванията на болното човешко тяло. Някога силното, жизнено, красиво тяло, което, излагайки се на непоносими дози радиация, постепенно мутира пред очите ни до момента, в който е губи всичките си човешки контури и функции. Деформираното тяло е дори още по-графично изобразено в наградения с „Emmy” минисериал „Чернобил“ на HBO (2019), опиращ се на меомарите в книгата. Разказващи за болестта на тялото, книгата и филма всъщност потайно разказват за заболяването на душата. „Аз се интересувам от историята на душата“, споделя журналистката в своята Нобелова лекция от огромно значение. „От ежедневието на душата, нещата, които голямата историческа картина обикновено пропуска или пренебрегва.“

Спомням си съня… Идва при мен умрялата ми баба, в същите дрехи, в които я погребахме. И украсява елхата. „Бабо, защо имаме елха? Нали сега е лято?“ – „Така трябва. Скоро твоят Васенка при мен ще дойде“. А той е израсъл сред гората. Помня аз… Втори сън.. Вася идва в бяло и вика Наташа. Нашето момиченце, което още не съм родила. Тя вече е болна, а аз се учудвам: кога е пораснала толкова? Той я подхвърля към тавана и двамата се смеят… А аз ги гледам и си мисля, че щастието е толкова просто. Толкова просто! А после ми се присъни… Ние бродим с него по водата. Дълго-дълго вървим… Молеше ме, навярно, да не плача. Даваше ми знак оттам. Отгоре. (Замлъква задълго).

След два месеца пристигнах в Москва. От гарата – на гробищата. При него! И там на гробищата ми започнаха контракциите. Едва заговорих с него… Извикаха „Бързата“. Дадох им адреса. Раждах пак там… При същата Ангелина Василиевна Гускова… Тя още тогава ме предупреди: „Да раждаш идвай при нас“. А къде другаде да отида такава? Родих две седмици преди срока…

Показаха ми я… Момиченце… „Наташенка, – повиках я. – Татко те нарече Наташенка“. На вид – здраво детенце. Ръчички, краченца… А в черния дроб – цироза… В дроба – двадесет и осем рентгена… Вроден порок на сърцето… След четири часа ми казаха, че момиченцето е умряло. И пак – няма да ви я дадем! Как така няма да ми я дадете? Аз на вас няма да ви я дам! Вие искате да я вземете за науката, а аз я ненавиждам тази ваша наука! Ненавиждам я! Тя ми прибра отначало него, а сега чака и… Няма да ви я дам! Сама ще я погреба. До него… (Минава в шепот).

Все ви говоря не каквото трябва… Не такива думи… Не бива да викам след инсулта. И да плача не бива. Но искам… Искам да знаят… Още на никого не съм разказвала… Когато не им дадох нашето малко момиченце. Нашето момиченце… Тогава ми донесоха дървена кутийка: „Тя е там“. Погледнах: повили я в пелени. Лежи в пеленки. И тогава заплаках. „Положете я до краката му. Кажете, че това е нашата Наташенка“.

Там, на гробчето, не е написано: Наташа Игнатенко… Там стои само неговото име… тя беше още без име, без нищо… Само душа… Душата там и погребах…

Тази необходимост да се даде право на очевидците сами да възстановят липсващата история е и причината лауреат на Нобелова награда за литература през 2015 г. да не стане (както мнозина очакваха) Харуки Мураками, а именно Светлана Алексиевич. Мнозина останаха изненадани от решението на Шведската академия, а други критикуваха авторката за това, че бърка документа с литература. „А какво е литературата днес?” пита в отговор журналистката по време на Нобеловата си лекция. „Кой ще отговори на този въпрос? Ние живеем по-бързо от преди. Съдържанието накъсва формата. Чупи я и я променя. Всичко излиза от своите брегове: и музиката, и живописта, та и в документа думата се изтръгва от рамките на документа. Няма граници между факта и измислицата, едното прелива в другото. Дори свидетелят не е безпристрастен. Когато разказва, човекът твори, той се бори с времето като скулптор с мрамора. Той е актьор и творец.“

Предвестник на една нова вълна в литературата, Алексиевич получава престижната награда напълно заслужено не само заради своето „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“, но и за това, че съумява да предизвика на дуел традициите на художественото повествование, създавайки свой собствен жанр. В него очевидците на историята, а не писателите, са зад волана, навигирайки разказа с тяхна собствена скорост и с изказ по-чист и по-точен от всяко художествено перо.

“Когато вървя по улицата и до мен стигат някакви думи, фрази, възклицания, винаги си мисля: колко романи изчезват безследно във времето. В мрака. Има една част от човешкия живот – разговорната, която ние не успяваме да отвоюваме за литературата. Още не сме я оценили, не сме учудени и не сме възхитени от нея. А мен тя ме е омагьосала и ме е направила своя пленница. Обичам, когато човекът говори… Обичам самотния човешки глас.”
-Светлана Алексиевич, Нобелова лекция, 2015

Съставена от интервюта във форма на монолози, книгата най-после дава глас на всички онези мъже и жени, чийто живот е подменен от трагичните събития и внимателно заметен под историческия килим (от една вековна система, която и до днес избира да бъде отражение на Силата, пред опасността да изглежда уязвима). С безупречния си полифоничен стил на писане, Алексиевич ги възстановява всичките – сричка по сричка, звук по звук, дума по дума.

“Тук не може да се измисля.” Истината трябва да се дава такава, каквато е. Нужна е „свръхлитература“. Трябва да говори свидетелят. Можем да си спомним и Ницше с неговите думи, че нито един творец не би издържал реалността. Не би могъл да я повдигне.“
-Светлана Алексиевич, Нобелова лекция, 2015

Всъщност изповедите, които Нобеловата лауреатка съумява да извлече и документира, са толкова болезнено реални, че да се издържи на книгата е своеобразен тест за читателско мъжество сам по себе си. Думите на свидетелите размразяват колективната ни памет, както се размразява парче месо, престояло с години в камерата на времето. Всяка дума се врязва в съзнанието като нож, методично пробиващ защитната обвивка лед. Всеки глас отеква със своя собствена, различна от другите интензивност и дълбочина, но никога – с безразличие.

Докато преживяваме отново и отново експлозията и последиците й през различни гледни точки ние повече никога няма да можем да се разграничим от тези събития чрез географски граници или поколенчески различия. Нашите собствени клетки се захранват от нечии други интензивни чувства, извън границите на разума. Чувства и мисли, прескачащи от състояние на страх до панически ужас, от несигурност до отчаяние, от възмущение до недоумение, ни принуждават да ни принуждават да се замисляме отново и отново какво означава да бъдем – и да останем – човеци пред лицето на една масова катастрофа.

Това е отговор, който всеки ще трябва да намери сам за себе си...

Няма да вземам нищо, само едно нещо ще взема. Само едно! Трябва да сваля вратата от апартамента и да я взема, не мога да оставя вратата. А на входа ще забия дъски. Вратата ни… Нашият талисман! Семейната реликва. На тази врата лежа баща ми. Не знам какъв е този обичай, не навсякъде е така, но у нас, мама ми каза, покойникът трябва да бъде положен на вратата от дома му. Лежи така, докато не донесат ковчега.» Стоях около баща ми цяла нощ, той лежа на тази врата… Къщата беше отворена. Цяла нощ. И на тази врата от долу до горе има чертички… Как съм расъл… Отбелязано е: първи клас, втори. Седми. Преди казармата… А до тях – как е расъл синът ми… Дъщеря ми… На тази врата е записан целият ни живот като на древни папируси. Как да я оставя? […]

Изпратих дъщерята с жена ми в болницата. По телата им бяха плъзнали черни петна. Ту се появяват, ту изчезват. Големи колкото петаче… А нищо не ги боли… Изследваха ги. Попитах ги: „Какви са резултатите? – Не са за вас. – „А за кого са?“ Тогава наоколо всички говореха: „Ще умрем, ще умрем“. Към двехилядната година беларусите ще изчезнат. Дъщеря ми направи шест години. Точно в деня на аварията. Слагам я да спи, а тя ми шепне в ухото: „Татко, искам да живея, малка съм още“. A аз си мислех, че нищо не разбира. […]

Сложихме я на вратата… На вратата, на която някога лежеше баща ми. Докато не донесоха малкия ковчег… Беше малък, като кутия за голяма кукла. Като кутия… Искам да свидетелствам, че дъщеря ми умря заради Чернобил. А от нас искат да мълчим. Казват, че науката не е доказала, че няма база данни. Трябва да чакаме стотици години. Но човешкият ми живот… Той е по-кратьк… Няма да дочакам. Запишете го. Поне напишете, че дъщеря ми се казваше Катя… Катюшенка… Почина на седем години…
–Николай Фомич Калугин, баща

*** *** ***

Въпросът е… Трябва да си отговорим на въпроса: кои сме ние? Без това нищо няма да стане и няма да се промени. Какво е за нас животът? И какво е за нас свободата? За свободата ние умеем само да мечтаем. Можехме да бъдем свободни, но не станахме свободни. Пак не се получи. Седемдесет години строихме комунизъм, днес строим капитализъм. Преди се молехме на Маркс, сега се молим на долара. Загубихме се из историята. Когато мислиш за Чернобил, се връщаш тук, при тази точка: кои сме ние? Какво разбрахме за себе си? За нашия свят? […]

Водят учениците на екскурзия там и им показват какво е войната. Това е войната… А тя вече е друга… На двайсет и шести април осемдесет и шеста година преживяхме още една война. Тя не е свършила…

А ние… Кои сме ние?
–Геннадий Грушевой, депутат, председател на фонда „Децата на Чернобил”

Далас, САЩ

Предай нататък