Митологични женски архетипи: Самодива

Произход: една готическа мистерия

Едно от най-ранните писмени свидетелства, в които се появява самодивата, датира от 13-и век. Това е старобългарски ръкопис, намерен в малко селце в Рила планина. Самодивите се споменават и в апокрифни молитви срещу болест и зли сили.

Обстоятелствата около тяхното раждане са забулени в мистерия. Според повечето фолклорни изследвания това са душите на млади жени, жертви на преждевременна смърт при трагични обстоятелства: убийство, удавяне, изоставяне, разбито сърце и др. След смъртта си те се завръщат като природни духове. (Мислете за тях като за суперяките, готически предци на Малката русалка. Не, не започвайте да си тананикате заразителните мелодийки от продукцията на Дисни; тук говорим за смразяващия кръвта Х. К. Андерсен – виртуозния разказвач и хроникьор на фолклорните традиции.)

Българският фолклор изобилства с такива мрачни легенди. Да вземем за пример тази за Бялата булка от Царевец – история, добре позната на по-възрастните жители на Велико Търново, столицата на Третото българско царство. Легендата разказва за красива девица, брутално заклана от турските поробители по време на собствената си сватба. Очевидци твърдят, че понякога, напролет, силуетът й се появява около полунощ на върха на крепостта Царевец – разположената на най-високото място в града, архитектурна забележителност.

Според други южнославянски източници, самодивите са родени от растение, билка или дърво, към което остават завинаги силно привързани.

Лечителка и билкарка

Легендата гласи: “Родена в деня на топлия дъжд, когато слънцето оформяше миниатюрни дъги сред дърветата, тя знаеше всички тайни на лечебните билки”. Самодивата е рожба на гората и като такава тя е посветена в тайното знание за природата, билкарството и знахарството. Тя е способна да излекува всяка болест, използвайки специални отвари, или само със силата на своите танци и песни (което автоматично я превръща в южнославянски еквивалент на митичните шамани).

Да познаваш тайните на природата, означава, да я обичаш. Тази любов към природата и нейните обитатели позволява на самодивите да се грижат и лекуват животни и растения в най-безлюдните части на планината; да пречистват ручеи и поляни, да осигуряват обилно количество дъжд и богата реколта.

Посестрима на героите

Колкото самодивата да преследва и наказва нарушенията на простосмъртните и техните слабости, толкова високо тя цени смелостта и героизма. Поради това самодивите често поемат ролята на защитници и посестрими на героите, готови да застанат рамо до рамо с тях в битка, да ги предпазват и бранят със смъртоносните си стрели.

Ако някой герой е смъртно ранен, самодивата ще се опита да го излекува с магическите си отвари, а ако все пак не успее, ще направи всичко възможно да облекчи страданията му в последните земни мигове. Прекрасен пример е шедьовърът Хаджи Димитър на Христо Ботев, в който цялата природа оплаква настъпващата смърт на едноименния войвода. Вечерта при него идват няколко самодиви:

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже –
и той я гледа – мила, засмена!

Самодивската душа

Много преди на Гари Маршал да му хрумне изненадващо несполучливата идея да събере за втори път Джулия Робъртс и Ричард Гиър, приказката за булката беглец е била добре известна на българите от поне няколко столетия:

След като Стоян (красив и умел овчар с желязна воля) успява да открадне магическата рокля на своята любима (красива и умела самодива с желязна воля), тя се налага да го последва в дома му и да му пристане. Тя предупреждава Стоян, че самодива къща не върти и деца не гледа. Стоян пренебрегва нейните предупреждения, убеден (както само един мъж може да бъде), че когато се установят и създадат потомство, човешкото в нея ще надделее над свърхестественото и те ще живеят щастливо до края на дните си.

След три години им се ражда момченце. По време на кръщенето опитомената самодива е тъжна и страни от щастливата тълпа поканени. На въпросите на Стоян отговаря, че без магичната си рокля тя не може да се наслади напълно на любимата си дейност – танците. “Аз съм твоя жена, обичам те и не бих могла да изоставя теб и сина ни”, убеждава го тя. В крайна сметка Стоян отстъпва и ѝ връща роклята. Облякла робата си, тя се понася в невиждан, приказен танц, пред изумените погледи на роднини и гости. Стоян е на седмото небе, опиянен от танците на жена си…. когато внезапно извиващата се в ритми снага на самодивата изтънява и се превръща във вихрушка. Стоян пада на колене и със сълзи на очи умолява жена си да не напуска дома им и новородения им син. “Но ти знаеше, нали, че самодива къща не върти и деца не гледа?”, отговаря неумолимо тя. След това самодивата се сбогува с любимия и рожбата си и излита през комина, връщайки се към това, за което лелее най-много – свободата и естествената си среда в природата.

Сърцераздирателна история? Без съмнение. Предотвратима? Със сигурност, ако Стоян все пак беше послушал предупрежденията на самодивата (но както е известно, мъжете обичат с очите си и вслушването не е най-силната им страна….).

Да, съществуват фолклорни песни, увековечили страстната любов между самодиви и овчари, но те рядко имат щастлив край. Такъв нетрадиционен съюз неизбежно бива саботиран или от майката на овчаря, или от вродената неспособност на самодивата да приеме ролята на примерна домакиня. Самодивата винаги ще пази в себе си частица от необуздания си дух, отказващ да се подчини на чужда воля.

Дори влюбена, дори омъжена и с деца, тази дива рожба на природата ще тъгува по изгубената си свобода и ще търси начини да си я отвоюва обратно.