Десислава Чешмеджиева-Стойчева

Нужна ти е навярно интердисциплинарна методология за изследването ти. Данни от какви научни дисциплини всъщност са част от него?

Още преди да започна с писането по темата се запознах подробно с различните разработки, свързани с историята на двете етнически групи и развитието им през годините. След това минах през социологията и различните социологически проучвания, психологическите постановки относно отношението към различните и проявите на нетолерантност, етницизъм към тях, създаването на предразсъдъци, стереотипи и др. и накрая се фокусирах върху езика, т.е. в изследването си съм използвала и споменала и четирите дисциплини.

Сравнявайки как се създава, експлоатира и разчита образа на етническия друг у нас и на Острова, повече прилики или повече отлики откриваш?

Приликите определено са повече от разликите и това може да се обясни с факта, че отношението към различния, страхът от него, като една от основните и универсални емоции, е еднакъв и в двете ширини. Преди да започна с изследването си очаквах хората на Острова да са по-толерантни към етнически различните, понеже тяхната история е била свързана с контакти с множество различни етнически групи особено в имперския им период. Нетолерантността при тях може би се дължи на факта, че не могат да забравят миналото, в което са господствали в присъединените територии и наслагваното чувство на превъзходство, носталгията, която изпитват от това, че са били световна сила, а в момента ситуацията не е същата. И докато преди те са били тези, които са покорявали различни територии, сега виждат прилив на хора от тези територии към Острова и това ги кара да се чувстват застрашени и да се боят от обезличаване и претопяване. При нас проблемът ми се струва, че е свързан с постоянното търсене кого да обвиним за собствените си недостатъци и проблеми… Все някой друг ни е виновен и е най-лесно да си го изкараме на онези, които не могат да ни опонират кой знае колко много.

Във Великобритания или в България има повече случаи на нетолерантност в пресата, а и в обществото?

Изследванията от последните години показват спад в нетолерантното отношение към етнически или религиозно различните, както и към имигрантите в Обединеното кралство. В същото време се отчита устойчиво нетолерантно говорене за споменатите групи от страна на таблоидите, като най-често цитираните са „Дейли мейл“ и „Сън“. Бих добавила към тях и публикациите на Националистическата партия. В края на миналата година страната ни бе посетена от комисарката по човешките права на Съвета на Европа, Дуня Миятович. Един от съветите й бе по въпроса за отношението към малцинствата, което тя определя като нетолерантно. Не мога да преценя къде случаите на дискриминация или нетолерантност са повече, но е факт, че и във Великобритания, и в България се коментира отношението към етническите малцинства, което говори, че проблемът все още съществува.

Журналистиката често работи с клишета и готови стереотипи. Такива не липсват и по отношение на ромите и другите етнически групи. Какви са контрапунктите на това, как журналистите могат да оспорват, отхвърлят или предизвикват негативните стереотипи за етническите общности?

Ако говорим за медиите въобще всяко представяне на положителни образи може да се приеме като контрапункт на съществуващите стереотипи, понеже кара хората да се замислят. Така например предаванията на Мартин Карбовски, според мен, са много силни и карат хората да осмислят причините за това какъв е даден етнос и за отношението към него. Освен това, в редица реалита започнаха да канят хора от малцинствата, и в частност роми, което показва различното лице и факта, че когато им е даден шанс, самите роми напускат средата си и се интегрират. Софи Маринова, Бони, Азис, Роксана присъстваха като журита или участници в редица предавания, което, според мен, допринася за положителния образ на общността. Проф. Александър Чирков също е пример за ром, който е достигнал до най-високо признание в професията си. Мога да спомена също така проф. д-р Христо Кючуков, доц. д-р Йосиф Нунев. Ежегодно се отразява и националният ден на ромите. Мисля обаче, че това са просто отделни, спорадични участия и има какво да се желае. Все още не се виждат представители на този етнос в националните медии, докато другите етнически групи вече имат своите представители в тях.

Доколко медиите в България се промениха по отношение на отразяването на ромите след влизането на страната в ЕС през 2007 година?

Мисля, че въпреки продължаващия език на омраза и съществуващия негативизъм в социалната сфера към общността, поне основните, мейнстрийм медии, се опитват да избегнат предубедеността в отразяването на информация за ромите. Присъствието на СЕМ, както и европейски регулаторни органи, които следят за толерантното отразяване на информацията, до някаква степен успява да контролират процеса на обективно представяне на общността.

Как вече състоялият се Брекзит ще повлияе на британския печат и мястото на етническите общности в него? Дали след излизането от ЕС на Острова примерно поляците, румънците, българите няма да заемат традиционното място на етническия друг, традиционно заемано от ромите?

Това е сложен въпрос. Британците, въпреки разнообразието от етнически групи, изграждащи обществото им, продължават да гледат на имигрантите и бежанците с негативизъм. Смятат, че те биха им заели работните места, бизнеса им, имотите им, макар че, когато става дума за полска работа във фермите, на строителните площадки, за поддръжката на жилища и дори за различни постове в сферата на здравеопазването малко от местните британци са готови да се заемат с някоя от споменатите дейности. В тази връзка и най-вече заради загубите, които Брекзит, в комбинация с пандемията в момента, финансово ще нанесе на Обединеното кралство, хората там може отново да насочат негативизма си към етнически различните. В същото време трябва да се отчете и фактът, че не всички в Кралството са доволни от излизането от ЕС. Шотландците отново мислят за отделяне, а Северна Ирландия за обединение с Република Ирландия. В тази връзка не можем да предвидим дали неприязънта на англичаните няма да се насочи към техните собствени етнически Други в лицето на шотландците и ирландците. Наистина ми е трудно да преценя каква ще е реакцията към етнически различните след Брекзит и дали ще повлияе негативно на отношението към гастербайтерите.

В България в последните години като че ли има ескалация на езика на омразата. Нерядко той е насочен срещу членове на етнически или религиозни малцинства. От какво е мотивирано това? От мигрантските вълни, от носталгията по соц-а и сигурността на затвореното общество, от непознаването на другата култура, от невъзможността да се впишем в света, представен като глобално село, в което всички сме универсално маргинални, а центърът е никъде?

Мисля, че отговорът обхваща всички споменати аспекти. Ако до 1989 етническите малцинства бяха по-скоро невидими, а ние се бяхме капсулирали, изолирани от света (с изключение на Съветския Съюз), след промените и настъпващата демокрация, движенията за етническо самоопределение и различните правителствени и неправителствени организации, борещи се за правата на етническите малцинства, след това глобализацията и отварянето на границите за безпрепятствено пътуване в рамките на ЕС, бежанската криза, терористичните организации, много хора се почувстваха застрашени. Изплашиха се, че светът, в който са живели до момента, и, в който са се чувствали спокойни, сигурни и доминиращи, вече не е същия и че се пълни с прекалено много различни хора, което застрашава тяхното собствено самоопределение. Единственият начин да се справят с настъпващите промени е като очернят онези, които „не са им по вкуса“ и под претекста, че свободата на словото е изконно човешко право, започват да насаждат негативизъм към нарочените групи. В някои случаи може би без да си дават сметка за това, че думите им биха провокирали действия срещу отделни индивиди или групи, в други, съвсем целенасочено действащи с тази цел. Предполагам, че това е причината за ескалацията на езика на омразата – запазването на собствената идентичност на отделни индивиди.

Доколко между познанието по темата за етническата и националната идентичност в академичните среди, езика на медиите и неформалното общуване между хората вън от публичните пространства има допирни точки или това са три различни сфери, които формират собствена правилност, собствено поле на валидност и собствени разбирания за толерантност и нетолерантност? Как академичната теза може да подобри езика на медиите, поведението на хората в собствените им къщи, улици, селища?

Зависи от ангажираните с това хора. Според мен издаването на книги на споменатата тематика, които са общодостъпни, е един от начините за скъсяване на границите между академичната сфера и останалите две. Друг аспект е добрите примери и говоренето по темата. Хората са различни и по различен начин възприемат онова, което чуят или прочетат, всеки го пречупва през собствената си призма, но, ако прочетеното или чутото по темата дори и само накарат някой да се замисли за начина, по който говори за различните, за това как реагира, когато се говори за тях, това вече е крачка към осъзнатост. Журналистите и медийните специалисти излизат от академичната среда и със сигурност са запознати с теми като журналистическата етика и свободата на словото, толерантност и нетолерантност и обективно отразяване на фактите, но тук опираме до личния опит и свободата, която имат в отделните медии, за да приложат наученото. Обикновените хора възприемат онова, което виждат и онова, с което се сблъскват в ежедневието си. Колкото и да се говори на човек, чиято къща е била ограбена и разбита от роми, че не всички са такива и че има определени причини за това, той няма да го разбере, заради преживяното, а и заради съществуващите стереотипи, но това не ни пречи да обръщаме внимание на случаите на нетолерантно говорене или езика на омразата. А малко по малко, дори и препатилите от вандалски прояви, ще осъзнаят, че онова, което са претърпели е криминално престъпление, което не е етнически обвързано, и което трябва да се третира като посегателство върху собствеността, независимо от принадлежността на извършителя.