Данко Георгиев
„Библиотекарят у мен се буди първи, а музикантът заспива последен“
Прочитане за 22 мин.Данко Георгиев е доктор по фолклор, а също така и музикант. Свири на китара. Работи в Регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров“ в Шумен. Роден е в Търговище. Завършил е Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Бил е част от една от интересните шуменски рок групи „Travelling Band“, която за съжаление не чуваме и не виждаме в последните години. Не така беше през 90-те години на XX век и в началото на новото хилядолетие, когато музикантите от „Travelling Band“ участваха в бирени фестивали, импровизирани изпълнения около огъня и концерти на открито.
Как в едно тяло съжителстват доктор по фолклор, библиотекар и рок музикант? Кой се буди първи, кой будува до късно и кой в крайна сметка изкарва прехраната?
Ами то е ясно. „Музикант къща не храни“ гласи фолклорната паремия. Не, че другите две занимания са особено доходоносни в днешно време в милата ни родина. Иначе как съжителстват – мисля, че добре. Все пак, когато на човек му допадат нещата, с които се занимава, няма как да не е добре. А и музиката при мен е хоби, не основно занимание, както останалите две. Може би и по тази причина тя е тази, която будува до късно. Работата ми в библиотеката си е работа, макар и интересна за мен, така че би трябвало тя да се буди първа.
Ти си завършил Шуменския университет. Защо го избра и кои бяха най-интересните ти студентски и докторантски изживявания там?
Избрах Шуменския университет, тъй като вече имах познати от ученическите години, които учеха тук, други пък също мислеха да кандидатстват в него, и така. А и е близо до родния ми град Търговище. Що се касае до интересните моменти по време на докторантурата, не бих казал, че е имало много такива. Все пак писането на дисертационен труд си е сериозна работа, ако искаш да го направиш както трябва, да е научно издържан, да не е копи-пейст (защото и такива вече има). Виж, студентският живот си беше друго нещо (с малки изключения по сесиите). Няма да забравя многото концерти, които правихме, свиренето на студентските купони в стола, хепънингите за откриването на учебната година пред Университета с цистерна бира, осигурена от пивоварната. Футболните и волейболните надпревари от студентското първенство, както и тези между университетите. Бяхме си учредили дори и футболен клуб „Академик Шумен”, с който участвахме в регионалната футболна група (е, аз повече като организатор, отколкото като футболист). Много емоции имаше.
Работиш в една от големите библиотеки в страната. За какво точно отговаряш там и какво ти дава близкото съжителство с толкова старопечатни и нови литературни заглавия?
Да, шуменската библиотека е четвъртата депозитарна след софийската народна, пловдивската и великотърновската, обявена с министерски указ през 1922 г. (заедно с търновската между другото). Идеята е на нашия съгражданин Стилиян Чилингиров. Та благодарение на това, разполагаме с една от най-богатите колекции в страната. Конкретната ми дейност в библиотеката е свързана с дигитализирането на фонда, от което следва да отбележа, че всъщност досегът ми със старопечатни книги е доста по-чест, отколкото с новите литературни заглавия. Предимно у дома, когато има време, или в библиотеката, когато бъдат представяни. Но пък като медиевист (докторатът ми е изследване на старата литература и фолклора в областта на паремиологията) старото повече ме влече. Така че работата по дигитализация на старопечатния фонд, както и този от периода 1987-1944 г. за мен си е доста интересна, дори дава и поводи за изследователски търсения.
Преди няколко десетилетия с рок групата ти често свирехте на бирени фестове и концерти на открито. Какво се случи с Travelling band?
Така си беше и това много ни допадаше. А и публиката като че ли добре ни приемаше, което ни даваше стимул. Но все пак, когато се събрахме през далечната 1996 г., Travelling band си беше студентска група и беше нормално периодът на съществуване да е ограничен. А и в „Пътуващата група” (по едноименната песен на Creedence Clearwater Revival) се включихме хора от различни краища на страната (от там и идеята за името). Така първо завърши барабанистът ни Ники (Николай Недялков) и напусна града. По това време обаче известната шуменска група „Ничия земя“, с които и до днес сме приятели, имаха творчески разногласия, та им отмъкнахме барабаниста Чефо (Стефан Казаков). После обаче вокалистът ни Кольо (Николай Начев) замина да продължи обучението си във Виена, където защити и докторат. Хаха, сега ако се съберем, ще сме много научни. Но въпреки това продължихме да свирим – пеехме аз и другият китарист Румен Япаджиев. Разбира се, когато Кольо се връщаше, винаги правехме по някой концерт или хепънинг. Участвахме няколко последователни години на един много сериозен студентски театрално-музикален фестивал във Велико Търново. И така до към 2003-2004 г.
Някъде по това време клавиристът ни Мирко (Мирослав Делев) замина за София, после го последва и Румен, а сега и двамата са в Канада. В Шумен останахме само аз и универсалната ни резерва Стоян Стоянов – Дядо (той заместваше, когато някой отсъства и всъщност си е част от групата). Разбира се, Бай Иван също беше тук – известният контрабасист от Шуменска филхармония и ансамбъл „Шумен”, който за съжаление твърде рано си отиде от този свят преди три години. Все пак правехме по един-два концерта на година до 2006 г., когато отпразнувахме десет годишнина и на сцената се качиха всички, които някога са свирили в Travelling band. Всъщност през всичкото това време, та и до днес, бандата си остана група от приятели. Тук мисля е мястото да спомена и за други двама от пътуващите – Бончо Стоянов и Ники Поповски, които на смени, кой когато може, помагаха с брилянтните си сола на китара. Та така постепенно дойде естественият саморазпад. Събрахме се инцидентно аз и Кольо с двама други приятели Краси (той после засвири на бас в няколко групи) и Станимир Станимиров (известният учител по китара) по един невесел повод през 2011 г. Това беше Грийн рок фестивала, на който всички шуменски групи почетоха паметта на едни от първите местни рок музиканти – Марти Фендера, Юлиян Солето и Владо Фонтара. И това беше последното свирене пред публика. И то голяма. Останаха приятелството и уважението. Не само помежду ни, но и с останалите шуменски рок музиканти, за което съм щастлив и благодарен.
Каква е любимата ти музика, кои български и чужди групи следиш?
Разбира се, това е рокът. Но харесвам и по-твърди неща – все пак съм от поколението, което израстна с хеви метъла (първоначално тайно и скрито, защото преди 89-та година това си беше забранена музика, особено в провинцията). Е, с напредване на възрастта започнах да харесвам и по-стари и мелодични неща, евъргрийни, джаз… Но рокът си остава основното.
Що се касае до любими групи, не са една и две, широк е диапазонът. Все пак от българските бих откроил Щурците, а от чуждите може би Куин. Но тук трябва да посоча и Пърпъл, Крийдънс, Ийгълс, Сабат, Флойд… Спирам, защото докато мина през 80-те с Аксепт, Металика и Ахат да речем, и стигна до съвременните, ще се получи дълга редица. Само ще отбележа, че съм радостен, че повечето любимци вече ги видях на живо (нещо немислимо по времето, когато започвах да ги слушам).
Имаш докторска степен по фолклор. Каква беше темата на дисертацията ти и с какво те провокира тя?
Всъщност докторатът ми е свързан и със старата българска книжнина, тъй като изследвах присъствието на кратки фолклорни жанрове в маргиналните текстове на ръкописите. Темата звучи малко сложно може би – „Паремиологически жанрови форми в средновековните паратекстове”, но мисля, че вече разясних за какво се отнася. А какво ме провокира към тази особена работа? На първо място научният ми ръководител проф. Веселин Панайотов. А защо между фолклор и книжнина? От една страна дълго време съм свързан по един или друг начин с Научен център „Преславска книжовна школа” (първо като специалист и технически сътрудник, а след това и като член). Освен това, към фолклора имам отдавна интерес, както знаеш. Особено кратките жанрове, които не бяха изследвани в цялост, а са един от малкото фолклорни жанрове, които функционират и до днес. Има например отделни монографии за пословиците и поговорките, отделни за гатанките, за благословиите, за някои като броилките и псувните обаче – тук-там по една-две статии. Аз се опитах да направя обзор и анализ на всички паремии – пословиците, поговорките, гатанките, скоропоговорките, броилките, наричанията, благословиите, баянията, клетвите, псувните. До голяма степен същият проблем съществува и по отношение на маргиналните текстове – слабо изследвани са (като изключим една не особено убедителна статия на Б. Райков и по-обстойните съвременни изследвания на проф. В. Панайотов и доц. Десислава Иванова в поредицата „Маргиналии”). Освен това, в научните и професионални библиографски среди, все още терминологичните понятия като приписки и бележки често се смесват, употребяват се неправилно. Та когато имаш две слабо изследвани области, които могат да имат евентуално и допирни точки, защо да не се гмурнеш да ги изследваш.
Ти си част от поколенията, които помнят доста от соца, но пък живеят с новите реалности след 1989 година. Какъв беше преходът през твоите очи?
Разочароващ. Всички очаквахме нещо друго, а изживяхме мизерни 90-те години. Покрай членството в ЕС нещата малко се подобриха, но далеч не са това, което трябва да са. Соца го живях 12 години, е първите 4-5 не помня много. Но както вече споменах, не можеше свободно да слушаш музиката, която харесваш. Привиква те заместник-директорката на училището, да речем, защото си с дънки, а не със синия униформен панталон. Оттогава ми излезе и ученическият прякор Дънковия. Както и да е. Не искам да изпадам в подробни анализи какво и защо, тъй като не съм специалист по политология. Пък и дотук си говорехме за весели и интересни неща, да не разваляме разговора, както се казва.
По-различно ли живееха студентите през 90-те години от днешните?
Определено. Вярно, доста лишения по отношение на лукс и дори елементарни удобства имаше, но беше определено весело. В общежитията живеехме 1000 – 1200 души – различни компании, но всички весели. Организирахме си всякакви неща – за футболните първенства споменах, а хепънингите, купоните с китари са ясни. Интересна и революционна идея за времето си беше идеята на група колежки да се организира футболен мач между два женски отбора. Голяма веселба падна – повече от два месеца подготовка. Първия месец тренировките бяха насочени към това да не бягат всички състезателки към топката, а да пазят зони. Накрая обаче резултатът беше повече от впечатляващ. Получи се много сполучлив мач и няколко сполучливи двойки между треньори и състезателки.
Сега общежитията са затворени – само половината Втори блок работи. Вратите на футболното игрище са премахнати. Студентите са в пъти по-малко, но пък идват на лекции с луксозни автомобили. А ние ходехме пеш. Но всяко поколение с времето си…
Ако имаш машина на времето, в кой период на историята би избрал да прекараш останалата част от живота си?
Интересен и коварен въпрос – внимавай какво си пожелаваш. Например винаги ми е било интересно хипарството през 60-те – 70-те години. Периодите на велики открития. Какво ли не. Но като че ли най-добре да си остана в нашето време – тъкмо съм му свикнал.
Кои са случаите, в които си обличал костюм и как се усеща един свободен дух с вратовръзка?
А, не са малко. Първо като ученик до осми клас бяхме с униформи. После на абитуриентския бал. През студентските години когато ходехме на концерти на филхармонията (всички от общежитията много се изумяваха). Сега по различни официални поводи съм в костюм. Нямам проблем с това. Не свързвам духа с опаковката.
Понеже правим това интервю за една нова медия, няма как да не те попитам и от какви медии имат нужда хората днес?
Обективни и безпристрастни, които обръщат по-малко или никакво внимание на катастрофите, убийствата, скандалите, жълтините. Мисля, че достатъчно промито е вече обществото и няма нужда от подобни медии. Нужна е повече стойностна информация във всяка една сфера. Пожелавам на вашата млада медия да постигне именно това! А и от това, което виждам към момента, мисля че го постигате. Успех!