Власт и протести
В България, младите хора не приемат ролята на страната като аутсайдер
Прочитане за 15 мин.Около 30 години след началото на прехода у нас, около 13 години след приемането на България в Европейския съюз, овластените лансираха и наложиха идеята за създаване на държавно мега ВиК дружество, на път са да реализират концепцията си за държавни складове за горива и бензиностанции, пребориха се и за да осигурят монопол на държавната лотария, след като ликвидираха конкуренцията в лицето на хазартния бос Васил Божков. Всичко това само по себе си би следвало да е достатъчен икономически мотив за протести в държава със свободен пазар.
Всъщност подобно реактуализиране на икономическа инициатива на държавата и завръщане към активната и въздесъща роля на държавата в социализма, която не просто регулира, но и се ангажира да създава и формира блага, може и да се харесва на носталгиците по соца, които в стана със застаряващо население не са никак малко. Духът на социализма всъщност изобщо не си е тръгвал от територията, ако отчетем какво е присъствието на бивши сътрудници, офицери и доносници на Държавна сигурност в политическите партии, едрия бизнес, администрацията и важните институции. Площадите продължават да носят имената на руски и съветски герои, на национални празници се веят руски знамена. Което просто е чуждо на младите поколения в България. Затова и протестите повече от 60 дни в София и големите градове на страната включват предимно хора на 20, 30, 40 години, чиято ценностна система не е деформирана от колективизма на социализма, от страха пред властта. Новите хора знаят какво искат – европейски стандарт, работещи институции и развитие. И са на мнение, че близо 10-годишното управление на Борисов не им го осигурява.
Към всичко това трябва да добавим, че Васил Божков от месеци се издирва, за да бъде съден, но след като бе ударен бизнеса му, на бившия хазартен бос се осигури възможност безпороблемно да напусне страната по посока Дубай. По сходен начин няколко години преди това банкерът Цветан Василев бе обвинен за фалита на КТБ, но малко бе направено, за да бъде върнат в страната от съседна Сърбия. Едни милиарди останаха невърнати и дотам. Толкова за контекста, ще спомена само, че и в двата случая отговорност за ставащото или неставащото има Иван Гешев, в ролята си на прокурор по делото за фалита на КТБ и после като главен прокурор по времето на внасянето на обвиненията срещу Божков. Това, както и факта, че Гешев бе избран без конкуренция, че публично коментира, че не приема концепта за разделение на властите, че осъществява селективно акции срещу критици на властта, а пропуска да се сезира за нарушения, свързани с Борисов и Доган мотивират в пълна степен искането от протестиращите на оставка от главния прокурор.
Третата оставка, която протестиращите искат е на генералния директор на БНТ Емил Кошлуков. При неговото управление националната телевизия е едностранчива и тенденциозна в отразяването на протестите и критиците на властта, медията се държи проправителствено, като държавна, а не като обществена, по мнението на протестиращите. Фактът, че Кошлуков е бил действащ политик, че преди няколко години си позволи да покаже среден пръст на зрителите през екрана на същата телевизия в никой случай не подобрява положението му. Интересен ракурс е, че за втора поредна година България е на 111-о място по свобода на словото, за което вина има концентрацията на собственост на медии в ръцете на Пеевски и Домусчиев, но и управлението на редица медии, в това число и националната телевизия. Друг интересен момент е, че Euronews и други международни медии предпочитат да ползват кадри от стриймъри от протестите, а не такива, заснети от официалните медии в страната, което също е своеобразна оценка за работата им.
В същото време България има лоша позиция в почти всички класации на страните в Европейския съюз. Държавата е с най-висока смъртност, показват данни на европейската статистическа служба Евростат. България е на предпоследно място в Европейския съюз по дигинални умения на населението. Жителите на селата, които имат основни дигитални умения са под 20%, а тези от малките градове и предградията – малко над 20 на сто. Фрапираща е и разликата в доходите в някои региони на страната и в столицата. По качество на живот България попада в група със Сърбия, според проучването „Индекс на настигането“ и заема 30-о място. В категорията „демокрация“ в изследването България е на 29-о място в Европа. Рефрен на управлението обаче от години е стабилността, а не развитието, реформи липсват, нищо не е направено, за да се осигури възможност главният прокурор да бъде разследван, както изисква Венецианската комисия.
Всичко това поставя под въпрос политическото лидерство на Борисов, оцеляването на партньорите му в управлението от националистическия политически спектър. Поставя и въпроси за по-добра политическа представителност, за конституционни промени и евентуално свикване на Велико народно събрание. Борисов опита да удовлетвори тази наглед най-безобидна за него цел на протеста, но не срещна разбиране от БСП, ДПС и протестиращите, които не приеха лидер, чиято власт над 60 дни се оспорва, да чертая бъдещето и промените в страната. Още повече, че системно ГЕРБ има проблем с качеството на юридическите текстове, които продуцира Народното събрание, а и едва ли проектът за конституция, представен публично, изглежда мотивиращо за други освен партньорите в управлението, Веселин Марешки и няколко независими депутати, чиито имена едва ли са от значение. Всъщност процедурата по опит за свикване на Велико народно събрание е просто мотив за отлагане на оставката на правителството. Иначе фактът, че по време на дебтите около текстовете оставка подаде министърът на правосъдието Данаил Кирилов, би бил притеснителен. Новата министърка, която го наследи пък заяви, че благодари за „оказаното удоволствие“, което също е повод да се замислим доколко е сериозно начинанието и доколко е стъпка към отлагане на оставката и стискане на кокала до редовните парламентарни избори.
Всъщност властта и самият премиер подават разнопосочни сигнали до момента, Борисов редува статуси в социалите мрежи с намеци за важни решения, които после самооборва. Избягва да се появява публично в столицата, но продължава публикации в жанра „от джипката“ при обиколко в провинцията. На няколко пъти дори бе оставен малкият партньор във властта да пояснява, че оставка няма да има. Показателно е, че дори снимките, демонстриращи полицейско насилие, превишаване на правата на униформените на 2 септември не станаха повод за оставка на правителството. Сигурно е едно, че полицаи с метален бокс на десницата, с нашивки, възхваляващи стрелбата и липсата на угризения след всеки труп, не се връзват с европеските стандарти. Същото е и когато журналисти биват бити или задържани на протеста от униформени. Сигурно е и че България и в частност изпълнителната власт тук не излъчват стабилност. На първо място заради насилието над като цяло мирно протестиращите българи, които не трошат и не разграбват магазини, не убиват полицаи, не хвърлят бомби и не малтретират жандармеристи. На второ място заради институционалната война, която също е белег за несправяне. Когато президентът публично призове за оставка, това става видимо не само у нас, но и по света и особено в Европа. Когато го направи няколко пъти, особено след конфликт и с главния прокурор – още повече.
И тук дори не става дори дума за изтеклите записи с вулгарен език, недопустим за който и да е политик, камо ли държавник, за публикуваните снимки и колажи, които символно доказват, че харизматичната власт е изчерпана, а май няма рационалност, която да я замести или компенсира. Дали на изборите предсрочни или редовни ще има повече гласували, дали ще се стигне до по-добра политическа представителност или отново партийните ядра ще решават, бъдещето ще покаже. Сигурно е едно, че в България има млади хора, които не приемат ролята на страната като аутсайдер, не приемат да бъдат в социалната и икономическата периферия на Европа, водят своята битка за бъдеще тук. При това изграждат критично и действено гражданско общество, което винаги е било дефицитно в новите демокрации. Може би в същата степен, в която са дефицитни и активните, нормализиращи и отговорни правителства, парламенти, партии и политици, които не разчитат властта като самоценност.