Мостът

Мостът

... а аз дори не посмях да отворя прозореца.

Магаренца стърчат из червеникавия, пустинен пейзаж на селско Мароко. По скалните зъбери надничат диви кози и с едно движение на копитото организират пищни срутища. Колкото да ни напомнят кой е господарят тук. Завой след завой, след завой – прашният път няма край. До един миг, в който изневиделица се оказваме в забравено от бога селце. Още по-изневиделица край бавно пъплещата ни кола наизскачат вехто облечени деца. И тогава пътят стреснато свършва при река. На брега й работи стар багер.

Ами сега! Ще трябва да се върнем по същия път, 2 или 3 часа назад по камънаците? Съвсем се смразяваме, когато по прозорците на колата започва да се тропа. Няколко беззъби мъже (каквито са много често мароканците по причина, която така и не знам) поривисто ни говорят нещо. Искат да излезем от колата. Тези едри, селски мъже, които не се усмихват, ме плашат – точно тук, откъдето излаз няма. Пък и по пътищата на Мароко все някой продава нещо, все искат да се пазарят, да ти набутат нещо, да ти вземат нещо. Седим залостени в колата, безизразни. Мъжете ни канят на чай – а чай в Мароко не бива, не можеш да откажеш. Ще се ядосат. Коланите сякаш сами се затягат.

И тъкмо в този миг, когато недоверието ми вече драска тавана на колата, настава странно движение. Осъзнавам, че багерът се е изместил и навигиран от двама мъже хвърля щедро пръст в реката. Хвърля и хвърля, и хвърля… След няколко минути тези непознати тъмнокожи мъже, досущ прилични на бабаити, са ни издигнали просека над водата, по която да преминем на другия бряг. Голямото возило я утъпква, а ние плахо преминаваме. Все така вцепенени и неотварящи прозорците. Децата ни помахват, а после и мъжете – отново без усмивка. На другия бряг сме, на другия. И понякога още ме е срам, че те ми построиха мост, а аз дори не посмях да отворя прозореца.

Сахара, Мароко

Предай нататък