Румен Христов

Млад, успешен и амбициозен. Почетен гражданин на Шумен, многократен златен медалист в областта на информатиката и истински иноватор. Той е момчето, което заслужено се нареди сред отличените в секция „Здравеопазване” на престижната класация на „Форбс” – „30 под 30”.

Румен Христов е възпитаник на ПМГГ „Нанчо Попович” и фабриката за таланти на Бисерка Йовчева – Школа „А & Б”. Румен решава логаритми от 10-годишен. От малък знае, че след завършването ще замине да учи в САЩ. Последователен в пътя към мечтата си, Румен завършва магистърска степен в Масачузетския институт в САЩ, известен като един от най-добрите в сферата на обучението по информатика в света.

През 2018 г. той пробягва 26.2 мили за 3 часа и 47 минути в 41-ото издание на маратона в Сан Франциско.

Какво е общото между логаритмите, бягането и здравеопазването и каква е формулата за успеха, разказа самият Румен Христов пред Argent Publications.

Здравей, Румене! Нека започнем нашия разговор от Шумен. Какви основи положиха училището и школата в твоя път към успеха?

Изключително съм благодарен на Школа „А&B”, които положиха основите на знанията ми в програмирането. Никога не бих забравил откъде съм тръгнал.

От съвсем млад знаеш, че пътят ти в живота ще продължи с обучение в САЩ. Кое изигра ключова роля в избора ти на университет като следваща стъпка?

Бях в седми клас, когато Ростислав Руменов, който също е възпитаник на школата и ПМГГ „Нанчо Попович”, спечели златен медал в Международната олимпиада по информатика и бе приет в Масачузетския институт. Тогава осъзнах, че ако се трудя упорито и също се представя отлично на тези състезания, и аз ще имам възможността да отида в най-добрия университет по компютърни науки в света. Това ми даде изключително голяма мотивация.

Когато мечтите се превръщат в реалност, понякога се различават от нашите представи. Имаше ли го този елемент на страх от неизвестното при теб?

Не мисля, че усещане е било точно страх. От съвсем малък съм свикнал да планувам нещата в детайли, да знам какво ще се случи и да работя страшно много, докато мечтата не се превърне в реалност. Сега продължавам в същия дух. Имам план за деня, план за седмицата и месеца, както и ясна цел. Не винаги се получава точно така, както съм го мислел, но важното е да имаш нещо, към което да се стремиш и цел, която да постигнеш.

Освен победител в редица престижни олимпиади , активно участваш и в маратони. Какво е усещането по двете „трасета”?

Маратоните са доста добър начин да се разсееш от монотонните дни пред компютъра. Бягането ми дава шанс да бъда навън сред природата, да бъда физически активен. Общото между двете е, че като всяко състезание и при двете се изисква огромна подготовка и дисциплина. Може би това е нещото, което най-много ги свързва. Както казах и по-рано, човек не трябва да спира да се бори, докато не постигне своята цел в надпреварата.

Нека поговорим за проекта „Емералд”. Какво точно представлява и как се роди идеята?

„Емералд” стартира като проект в лабораторията на MIT, а в последствие се превърна в мой стартъп. Идеята на технологията е да промени начина, по който доктори, медицински изследователи и пациенти подхождат към здравеопазването у дома. Ще ви дам пример – хора с хронични заболявания ходят на профилактични прегледи на всеки шест месеца. Въз основа на 15-минутен преглед, в който докторът разпитва за общото състояние през изминалия период от време, той решава дали да намали или увеличи лекарствата на пациента. Това за мен не е адекватно, защото няма как за 15 минути да сумираш период от 6 или 12 месеца. Идеята на „Емералд” е да запълни дупката от информация между прегледите, като наблюдава здравето на пациентите в домашна среда. Устройството представлява сензор, който стои у дома и следи тяхната активност. С помощта на Machine Learning алгоритми, сензорът определя дали човек е седнал, легнал или в движение. С него можем да извлечем жизнени показатели като честота на дишане, пулс, а също така да анализираме съня и различните му фази.

„Емералд” намери приложение в борбата с COVID 19. С него наблюдаваме пациенти в изолирана домашна среда.

Точно в такива кризи е необходимо да полагаш най-много усилия, защото всичко е ново и непознато и изисква много работа.

„Емералд” ти донесе престижното отличие на „Форбс” – „30 под 30”. Какво е усещането да получиш признание на такова ниво?

Усещането е великолепно. Това е изключително голямо признание и показва, че сме на прав път. Което е най-важното. Фактът, че списание като „Форбс” вижда значимостта на това, което правим, ни дава още по-голяма мотивация да продължаваме напред.

Какви са плановете ти за бъдещето?

Плановете ми към този момент са свързани с компанията. Имам желанието да продължим да се разрастваме. Към този момент в нея работят девет души, което е изключително вълнуващо, защото нашето творение дава работа на хората. Целта ни е да се развиваме и всяка година нашият екип да се разраства.

Всичко, което сме постигнали, е благодарение на страшно много работа. Смятам и за напред да продължа да бъда толкова отдаден и да давам всичките си сили, за да следвам мечтата си.

От години живееш в Бостън. Какво ти липсва най-много?

Родният ми Шумен е едно от основните неща. Това, което ме връща в мислите и ми липсва най-много, е моето семейство. Разбира се – Школа „А&Б”. Там съм прекарал голяма част от времето си и тя се е превърнала в един от моите домове. Нямам твърде много приятели в Шумен, но малкото, които са останали, страшно ми липсват.

Шумен е едно много по-различно и по-спокойно място от местата, на които съм бил през последните години. Хората там гледат на живота по различен начин. Тук предимно се поставя на първо място работата, в Шумен и като цяло в България хората поставят щастието и живота си пред всичко. За тях е важно краткосрочното щастие, което има много положителни аспекти. Този манталитет ми липсва до голяма степен.

Какво би посъветвал младите хора, които се колебаят дали да преследват своите мечти?

За хората, които искат нещо по-добро – всичко може да се постигне с много работа. Аз започнах от Шумен, не съм имал много. Благодарение на моите родители, които ме насърчаваха изключително много, аз не съм се отказвал. Бих им казал, да продължават да работят, да продължават да се трудят.