Лов на миди в Карадере

Тръгнахме от Бяла, натоварени в една яркооранжева УАЗ-ка, украсена с високопарния надпис SAFARI на вратата. Надявахме се днес сами да уловим вечерята си. Дестинацията ни беше плажът Карадере, а плячката ни – мидите, намерили относително комфортно убежище по скалистия бряг.

Два дни по-рано Тодор, или Тошко за приятелите—специалист по недвижими имоти, известен с успешните си продажби на големи курортни имоти по българското черноморско крайбрежие—беше споменал по време на вечеря за възможността да ловим миди в Карадере. След моя горещ призив да се възползваме от тази възможност, той отзивчиво подготви и уреди всичко, за да се случи това приключение. Тошко е 60-годишен авантюрист – жилав, подвижен, богат на идеи и винаги готов за действие.

И така, под вещото предводителство на Тошко и в компанията на основния ми съучастник Митко, аз потеглих на лов за миди. Митко е 60-годишен, инженер по професия и съдружник в компютърна компания. Отличава се с тихото си присъствие и наблюдателен поглед със закачлив отблясък. Като млад прекосява няколко страни с  легендарния си трабант, за да отиде на рали в Западна Европа. През зимата, когато пуска побелялата си брада си да расте свободно, Митко би могъл да мине за двойник на Хемингуей.

Не след дълго напуснахме Бяла—малък черноморски град, известен с белите си скали и с костите от динозаври—и се отклонихме по черния път. Шофьорът превключи на ниска предавка и УАЗ-ката се затътри през безкрайни полета, стигащи отвъд хоризонта. Самият той се припокриваше напълно с класическия образ, който си бях изградил по време на пътешествията си по света: спокоен, овладян и способен да превключва от тема на тема със завидна лекота, гарнирана с тежка доза шофьорки песимизъм.

Още един завой, този път по стръмен, набразден хълм. Хванах се за дръжката над главата си, за да не се изтърколя в задната част на УАЗ-ката. Постепенно пътят се изравни и пред погледите се разля черно-синята като мастило вода на Черно море. В подножието на хълма проблясваше плажът, осеян с палатки, каравани и различни по големина постройки с ръчно сглобени дървени огради. Камуфлажни мрежи и сенници хвърляха дългата си ръбеста сянка под прежурящото слънце. Наблюдавах в захлас едно от последните незастроени места по българското крайбрежие.

Карадере—някога място за отдих на онези българи, които искат да се откъснат от градския стрес или просто да изчезнат за кратко от географската карта—през последното десетилетие се бе превърнало в територия, обагрена в политически нюанси. През 2008-а се появили планове за изграждането на поредица от самоиздържащи се екоселища за около 15 000 жители. Проектът е бил разработен под надзора на Норман Фостър, популярен британски архитект, известен със своите международни високотехнологични концепции. Получил се обаче отпор от природозащитни и културни организации. Опасенията на мнозина били (не без основание), че Карадере ще се превърне от рай за свободния дух в курортен рай за богаташи. През 2009-а проектът за милиард евро е спрян поради липса на инвестиции.

Още с навлизането в Карадере, ме лъхна сладкият мирис на дивото. Времето застина, изчезна усещането за суматоха. Покрай нас преминаваха пейзажи от плажното ежедневие. Полугола жена, простираща пране; импровизирани масички до споменатите вече каравани; хора, играещи на топка в морето; временно скалъпени тоалетни; човек, събиращ в обектива на фотоапарата си късчета дива природа.

Беше тихо…

Разберете как продължава историята и какво се случва с тримата ловци на миди в септемврийския брой на Аржент от 2020 г. „Закъсняло лято“.