Да заловиш крадец в Казабланка

С любопитство и вълнение тръгнах към поредната си дестинация – Мароко.

Пътувах с група от 50 души. Летище, суматоха, развълнувани клиенти, моето неизбежно притеснение ще оправдая ли и този път очакванията за незабравима ваканция. Усещането е познато на всеки травъл агент – когато хиляди очи са вперени в теб, изучаващи те и опитващи се да ти се доверят. Дори след стотици пътешествия с групи по света, все още тръпна преди всяко ново отпътуване от това, което предстои.

Самолетът излетя и всичко започна…

Пристигнахме в Мароко малко изморени, развълнувани,  любопитни и жад-ни да погълнем всичко ново около нас. Поздравих групата с „Добре дошли“ и обявих началото на приключението „Мароко“. През следващите седем дни ни предстоеше да опознаем тази мистична и толкова различна страна. Очакваха ни Танжер, Рабат, Казабланка, Маракеш, Фес…

Първият град, през който преминахме, беше Танжер, закътан в крайбрежието на Магреб – там, където Средиземно море и Атлантическият океан си определят любовна среща.

Красив град с подчертано европейски привкус въпреки типичните за арабските държави символи. За обяд се спряхме в столицата Рабат – впечатляваща с източния си колорит и имперската си красота. След разходка из Рабат, продължихме към Казабланка, където щеше да бъде първата ни нощувка на мароканска земя.

Пейзажите, които се сменяха пред очите ни, ставаха все по-европейски. Нашите марокански водачи споделиха, че това е страна, която се разкрива постепенно. В началото всичко ще ни из-глежда някак познато, но колкото повече навлизаме към вътрешността й, толкова по-екзотичен и непознат ще става нейният облик. Така и се случи.

Казабланка е, може би, най-европейски изглеждащият град в Мароко. Когато човек чуе „Казабланка“, първата му асоциация обикновено е с емблематичния филм с участието на Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман (а най-забавното е, че този филм дори не е сниман там). Пристигайки в Казабланка, нямах представа, че именно тук, на това митично за историята на киното място, ще участвам в свой собствен филм—по-различен от класиката на Майкъл Къртис, но за мен не по-малко вълнуващ.

В късния следобед навлязохме в покрайнините на Казабланка. В началото пред очите ни се разкриха гледки на гета и бедни квартали – гледки, които буквално те сграбчват за гърлото. Местните ни водачи деликатно ни предупредиха, че не е желателно да се разхождаме в късните часове, но в същото време ни увериха, че туристите в тази страна не трябва да се притесняват от нищо.

Туризмът е изключително важен отрасъл за икономиката на Мароко, затова държавата полага големи  усилия в посока безопастност и сигурност.

Още когато ни запознаваха с особеностите на страната, водачите на групата споделиха, че около нас непрекъснато ще  има невидимо при-съствие на т.нар. тайна полиция, която ще се грижи за нашето спокойно пребиваване тук.

Настанихме се в хотела, дадох инструк-ции за следващия ден, пожелахме си хубава вечер и групата се раздели.

На следващата сутрин тръгването беше рано. Видимо отпочинали и заредени със сили, ние бяхме готови за предизвикателствата и емоциите на новия ден в Казабланка. Моят марокански колега, Рашид, ни начерта маршрута за деня, който щеше да завърши с посещение на джамията „Хасан II“, най-голямата забележителност в Казабланка, призната за чудо както в архитектурното, така и в приложното изкуство. (Световноизвестната джамия, построена отчасти върху платформа във водите на океана, е с 210-метрово минаре, на върха на което е монтиран лазерен лъч, насочен към Мека.)

Поехме към площада на Обединени-те нации, откъдето започваше нашата обиколка.  По улиците беше спокойно и сравнително безлюдно – градът се пробуждаше. Гладни за забележителности, ние разгледахме за нула време централната част на Казабланка и всичко, което би представлявало интерес за един турист. Имахме достатъчно време до посещението на джамията „Хасан II“, затова решихме да дадем възможност на всеки да усети ритъма на града сам за себе си.

Преди да се разпръснем в различни посоки, мароканските ни водачи не пропуснаха да ни напомнят да бъдем бдителни към личните си вещи. Да си призная, това поредно предупреждение ми досади и аз го подминах с усмивка.

Шмугнах се в първото отворено магазинче, изпречило се пред погледа ми, и потънах сред рафтовете от сувенири и лакомства. След това реших да изпия едно кафе на площад „Мохамед V“. В единственото работещо заведение на площада вече се бяха събрали хора от нашата група. Седнах на една от масите, поръчах си прясно изцеден сок и кафе и се загледах в безлюдния площад. Масите бяха театрално разположени и това ми даваше възможност да наблюдавам
целия площад, който с напредване на утрото започваше постепенно да се пълни.

Всички си поръчаха по едно питие и се настаниха около мен. Разговорите и смехът на нашата група привлякоха вниманието на местните. Амбулантни търговци се опитваха да ни продадат стоката си, някои от местните направиха опит да ни заговорят, докато други ни наблюдаваха с мълчаливо любопитство.

Дойде време да платим сметките си и да продължим с програмата. В Мароко, както и в много други страни от Арабския свят, пазаренето е част от местната култура и ако не се приема твърде насериозно, този ритуал е доста забавен. Моите сок и кафе струваха 6 долара, но според очакването аз опитах да се спазаря със сервитьора за 5 долара. Всички край мен взеха участие в пазарлъка със смях. Сервитьорът също се разсмя най-чистосърдечно, но все пак отказа. Взех чантата си, която до този момент висеше свободно на стола, и пъхнах ръка във вътрешното й джобче, където държах плик с пари. Извадих малко дребни банкноти, платих на сервитьора нужната сума и благодарих.

Точно когато прибирах парите обратно в чантата, с края на окото си (и с нарастващ ужас!) забеля-зах как моят жълт плик, сякаш по своя собствена воля, се отделя от чантата ми.

Следващите няколко минути преминаха като в мъгляв хаос на трескави действия…

 Какво се случва нататък ще разберете в майския брой на Аржент от 2020 „Мостът“.