Сезонът на Висоцки

Имам предпочитани гласове за всеки сезон на душата. Но няма глас, който да нахлува в нея така, както нахлува той. С взлом. Препускащ със скоростта на хиляди диви конe и помитащ всичко незначително по пътя си. Само неговият охрипший баритон успява на мига да ме извади от бялото безмълвие и да ме върне обратно към живота – истинския, кървящия, плющящ като камшик и пулсиращ като артерия под налягане, живот.

Помня кога точно съм заобичала този или онзи изпълнител, но не мога да поставя пръстта си върху годината, в която обикнах Владимир Висоцки. Някак винаги е звучал край мен и в мен. И макар че сърцата ни туптят в този земен пояс само седем месеца, с него продължавам да водя едни от най-смислените си разговори. Без значение дали покоряваме върхове, или спорим с пиянско вдъхновение пред телевизора.

Преди няколко години имах шанса да посетя музея на Висоцки на „Таганка“ в Москва. Стоях напълно онемяла пред съхранените негови писма и записки; уловени цитати от неща, които е прочел и е харесал; бележки с намигвания към колеги и приятели, или към абсурдната система, пред която отказва да коленичи. Разпръснати по протежението на дните размисли, акорди на песни, нахвърляни чернови на стихове, задраскани думи, поправени рими, които събрани заедно образуват едно от най-красивите и богати творчески съзвездия.

Мне есть что спеть, представ перед Всевышним, успокоява се Висоцки в последния си стих, посветен на Марина Влади, сякаш предчувствайки края. Отива си на 42 години, точно на колкото съм аз сега. Оставя след себе си творчество за няколко живота по 42. Така и не успява да овладее юздите на капризните си коне (онези същите). Не успява да пребори и тежките си зависимости – към бутилката, към цигарите, към хапчетата… Но истинската болест, разбира се, не е зависимостта, а времето. Болестта на времето, лекувана като нещо друго, е обречена да се завръща отново и отново – до неизбежния последен взрив.

Висоцки ни завеща не просто стихове, а цял един Дневник. И не на спомена, защото той самият никога не е бил фронтовак, военен пилот, или моряк, например. Дневник – на онази застрашена и спасена реалност, в който толкова много и различни хора се припознават и до днес. В който аз лично винаги намирам опорна точка, когато загубя равновесие.

В Дневника на Висоцки запечатаните ежедневни, дори тривиални случки припомнят най-истинските, най-значими неща. Че дори и някой вече да е заел двореца (а, мамка му, някой винаги вече е заел двореца), има и рай в колиба. Че е окей да ненавиждаш продажниците – и да им го казваш. Че ако те дебнат подло в гръб, си длъжен да се обърнеш и да нанесеш първия удар. Че награда за дългото мълчание обезателно ще бъде звукът. Че ако си обичал, значи си живял. Че сред всички неизвървяни пътища един е моят…

Понякога му се сърдя, че си тръгна толкова рано. Защо не намали поне малко този пуст бяг, питам. А можеше да доживееш до 84 години. Да си допишеш стиха. Можеше дори да се срещнем някъде по света. Защо…? Защото, отговаря, творците сме странни птици – напук на всички природни закони, вместо да летим спокойно на юг, нас все ни тегли на север. И защото така е устроен светът; возвращаются все, кроме тех, кто нужней.

Вероятно така и трябва. Героите трябва да умират, иначе се превръщат в най-скучните хора на света, бе казал Ремарк. Може би затова, колкото и да се опитвам, все не успявам да си представя Володя Висоцки днес. Постващ свое селфи в Инстаграм при 10,000 лайка. Яхващ виртуалната вълна, продуциращ своя магнум опус с по-младия си аватар. Или един Висоцки, общуващ с публиката през личната си фейсбук страница; медитиращ поетично върху процесите на стареенето пред тълпа верни обожатели. Виещ, но вече не от ръба на пропастта, а от инвалидния стол. Нет, ребята, все не так…

Владимир Висоцки умря като най-обичания герой под небето на някогашния Съветски съюз, за да възкръсне като вселена. Отплува като кораб, за да се завърне като бял щъркел. Тези, които го познават (ако не лично, то със сърцето) и онези, които го разбират (ако не на езиково, то на клетъчно ниво), знаят – наближи ли краят на януари, някъде на небосклона непременно ще се появи и щъркелът. Като предвестник на оня особен сезон, идващ с дъха на водка, с цигарен дим, със седемструнна акустична китара и с разпарящ въздуха мъжки глас. Сезонът на Висоцки.

Ну, поехали.

Линк към статията на английски.