Максим Ешкенази
"Щастлив съм там, където са ми куфарите"
Прочитане за 8 мин.Утвърдено име сред съвременното поколение млади диригенти, Максим Ешкенази е описван като „енергичен и интелигентен“ музикант, който дирижира с пълна увереност и проницателност“. Вестник „Лос Анджелис Таймс“ го нарича „харизматичен и вълнуващ“. Запален спортист и лицензиран пилот. В момента живее в Южна Калифорния. За себе си Максим Ешкенази казва, че се чувства като мост между два континента и две култури. И че е щастлив там, където са му куфарите.
Маестро, кога за първи път усетихте музиката като разтърсващо преживяване?
Маестро, кога за първи път усетихте музиката като разтърсващо преживяване?
Бил съм много млад явно, защото си спомням концертите в зала „България“ като ярко преживяване. И най-много ме е развълнувал концертът на Брамс – Първа симфония, която чух за първи път и почувствах как нещо ме обсеби. Бил съм 4 – 5-годишен. Започнах да свиря на цигулка като дете на 5 години в софийското Музикално училище. Това беше в първия предекспериментален клас. В седми клас вече влизахме официално в Музикалното училище.
А какъв беше пътят Ви до Лос Анджелис?
Бях студент в Националната музикална академия, но на втората година ме приеха в университета на Южна Калифорния (USC). Наложи се да взема две години за една, за да отпътувам и да продължа да специализирам оркестрово дирижиране и цигулка. Така се стекоха обстоятелствата, че още докато бях в тяхната консерватория, започнаха да ме канят за различни музикални изяви като диригент.
Така лека-полека се завъртя колелото и останах там, след като завърших образованието си. Имах щастието да свиря с много от добрите оркестри в Америка. Затова считам себе си като мост между два континента, две държави и две култури.
Как се чувствате в този космополитен град, където всеки идва от някъде? Има ли някакво значение, че сте българин? Какво носите като дух и послание?
Ако ме питате дали има нещо негативно в това, че съм българин там – не, нищо негативно няма. Там посрещат българите с отворени сърца, ръце и обятия. Харесват ни и дълбоко ни уважават. Никога не съм изпитвал момент на пренебрежение от страна на някого, напротив, към мене винаги са се отнасяли с голяма почит.
И разбира се, нося у себе си силния български дух и изконната ни вяра в доброто. Непрекъснато се опитвам да разпространявам българските класици като Панчо Владигеров, Петко Стайнов, Георги Андреев, чиито музикални произведения съм дирижирал с 4 -5 оркестъра в САЩ. Опитвам се да пропагандирам нашата култура, доколкото мога. И се надявам в бъдеще да имам повече възможности да пренеса българската музика на тяхна сцена.
Различна ли е публиката по света?
Публиката си е публика, тя е еднаква по целия свят. Но в България винаги е хубаво да се върнеш и да усетиш родната топлина. Много е приятно.
Къде сте най-щастлив?
Аз съм щастлив навсякъде, където са ми куфарите. Ние, музикантите, сме пътуващо племе. От рано се научаваме да се пребазираме бързо и да се установяваме на нови места.
Какво ще пожелаете на читателите и приятелите на „Аржент пъбликейшънс“?
Надявам се, аз също вече да съм приятел на вашето онлайн списание. Харесва ми такъв проект, който свързва хората от различните континенти и ги прави по-добри. Пожелавам ви успех, а на вашите читатели – нека намерят най-хубавите четива при вас.
Публикувано със съкращения от пролетния брой на Аржент „Мостът“ (2020).
Прочетете на английски.