Светлозар Стоянов
"Любовта на художника е свободата"
Прочитане за 17 мин.Светлозар Стоянов е роден на 17 април 1962 г. Подписва творбите си със съкратеното име СВЕСТО. Завършил е изобразителни изкуства в Колежа „Св. Иван Рилски“ и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Създава и развива своя оригинална живописна техника. Работил е и в областта на комикса и анимацията, преподавал е рисуване, естетика и история на изкуството, бил е художник на списание и отговорен редактор. Има множество участия в общи изложения, награди от конкурси, както и петнайсет самостоятелни изложби, като в някои от тях предлага синкретично взаимодействие между изображение и текст. Негови творби се намират в над десет страни на четири континента. Член е на СБХ. Определя себе си като търсач.
Светлозаре, в творбите си ти не се боиш да преминаваш границите на реалността, стигайки до пълна абстракция. Какво крие твоят свят? Как пътува твоето въображение?
Моите творчески импулси са стихийни, често различни и противоречиви. Обичам да импровизирам. Може да звучи парадоксално, но играта и експеримента понякога съжителстват с терзанието или каприза, докато ферментират в някакво изображение. И все пак, над всичко доминира пълната свобода на изразяване. Може би затова обичам да рисувам абстракции, те в най-голяма степен я позволяват. Мисля, че изкуството следва да се съсредоточава не толкова в интерпретации, колкото в създаване на нови форми. В крайна сметка, основните генератори, които провокират артистичните занимания, са търсене, игра, изследване, удовлетворение… Независимо дали е само хоби ,или работа на професионален художник, какъвто съм сравнително отскоро.
Ако проследя ретроспективно своето развитие, ще трябва да отбележа движение от една по-конкретна, сюрреалистична линия към по-абстрактна, тоест, регистрирам плавна редукция на наратива. От друга страна, понякога вероятно заради допира ми до анимацията или според моментното ми настроение, съм провокиран да правя и наивистично-интуитивни работи. Което е нещо съвсем различно като подход, защото пълната импровизация отстъпва на педантичното изграждане с конкретен проект. Любимият ми подход докато правя абстракции – да композирам в движение , да променям ракурсите, да рискувам, е заменен с друг, коренно различен – на предварителен замисъл и филигранно изграждане.
И тук е мястото да спомена следващия важен импулс – забавлението. Но такова, което тегли духа и го примамва да потъва в безкрайните серпентини на експеримента. Подобен комплекс е залегнал в основата на откриването и развиването на моята авторска изобразителна техника. След създаването й спрях да рисувам по познатите начини. Усетих, че имам отговорност да я развия, защото тя разви мен.
Това, което ме впечатли през всичките месеци на карантината, беше твоята „Случайна живопис“. Сякаш в едно отчаяно време ти намираше красота по пустите улици и ни я показваше във Фейсбук, за да ни върнеш малко нормалност в ненормалното. Как се случи това?
Всяка уважаваща себе си Случайна живопис се появява напълно…случайно. И на шега! Разбира се, че това хрумване се появи заедно с извънредното положение, което разби обичайния стереотип на ежедневието ми – работа до обяд, след това малко колоездене в парковете и пак работа. Тук трябва да отворя една скоба и да кажа, че София е град, благословен с няколкостотин хектара прекрасна гора в три разположени близо един до друг парка, с огромна дива част. А аз живея близо до тях и ги ползвам ежедневно.
След затварянето на парковете, улиците останаха единственото място за движение. И аз тръгнах из квартала, след това в съседните квартали. За да не ми бъде скучно, започнах да се вглеждам в детайлите. И забелязах, че и в най-недодяланите обекти може да се намери нещо стойностно, ако се отдели, прекомпозира или промени акцентът. Така започнах да снимам с телефона си онова, което според мен, си струва.
Разкажи повече за това какво вижда художникът у теб в тези живи картини? Сякаш ни оставяш да гадаем какво точно си уловил. На една и съща творба един човек написа „Потъването на Италия“, а аз – „Танц“.
А под твоя коментар имаше и друг: „На мен ми прилича повече на брас секция при солото на тромбониста“. Очевидно ветрилото с асоциациите е твърде широко. И това е прекрасно. Когато имаме различни материали и пигменти, изложени на ерозия, времето гравира върху тях разнообразни причудливи форми. Подобни материи могат да се открият на най-невероятни места. Що се отнася до моята преценка за качествата на всякакви изображения, в това число и такива, тя обикновено е бърза и точна, колкото и нескромно да звучи. Когато през сетивата ти за преценка и оценка са преминали десетки хиляди рисунки и артефакти, това не е особено трудно. Водещо е общото впечатление дали нещо си струва или не като цяло, а след това можеш спокойно да откриваш в него антропоморфни и зооморфни знаци, геометрични акценти, изобщо всякакви други връзки в детайлите.
Какво ти дават тези моменти на „улов“?
Когато ме попита за това, как използвам въображението си когато рисувам, аз изтъкнах няколко процеса, които го подхранват и материализират: търсене, изследване, експеримент, игра, забавление, удовлетворение… Странно е, но подобна парадигма ме мотивира и когато намирам различни обекти и ги снимам, за да открия естетика в нещо съвсем тривиално. Примерно, в някакъв елемент от олющената маркировка на пешеходната пътека до нас, върху която всекидневно стъпват хиляди хора, без да му обръщат внимание. Но след като го забележа и споделя скритата му красота, между нас вече се е създала връзка.
Колко на брой станаха тези прекрасни случайности и каква е идеята ти за тях?
На какво ни научи времето на карантина, според теб?
Беше ли по някакъв начин продуктивно то за твоето творчество?
Разкажи повече за любимите си изложби и за това, което остава в сърцето ти след всяка завършена творба?
Всяка картина, напускайки автора си, заживява свой самостоятелен живот. Въпреки това, тя винаги ще носи съкровена частица от него в новата си среда, като същевременно е оставила някаква сърдечна драскотина в съзнанието му. Раздялата с добрите работи е формална, както е с истинските приятели. А в едно произведение на изкуството може да се концентрира много позитивна енергия, когато е направено с отдаденост и страст, а не слиза от конвейра. Що се отнася до изложбите, те са като лакмус, с който проверяваш дали си бил достатъчно искрен и оригинален в работата си. Тогава имаш обратна връзка с колеги и ценители. Няма художник, който да не помни първата си самостоятелна изложба. Моята беше през 1993 -та в Шумен в галерията на СБХ, много преди да стана член на тази организация. Представих синкретични работи – рисунки с имплицирани в тях авторски поетични текстове, а реакцията на приятели и колеги беше много позитивна.
Всъщност, когато се потапям в културната атмосфера на Шумен, не мога да не спомена двама много важни за мен приятели и духовни наставници, които стърчаха над множеството тук, на земята, а вече се усмихват отгоре, на небето. Големият художник Антон Коларов, в чиято школа по рисуване бях като ученик, и талантливия поет и бляскав ерудит Богдан Тетовски, който ме стимулираше да публикувам свои текстове. Малко по-късно, в София, съдбата ме срещна с друг голям поет – Иван Методиев, в чиято галерия “Нава” също направих изложба. Последната ми самостоятелна изява беше миналата година в софийската галерия A cube contemporary, едно много изискано пространство, създадено от колегата и приятел, архитект Енил Енчев.
Всъщност карантината спря най-новата ми изложба “Пентименто”, която трябваше да се открие в същата галерия в средата на март. Сега изчакваме нещата да се нормализират, за да я наредим и открием. Както се пошегувах във Фейсбук, когато обявих отлагането на изложбата: „Това е един нелош начин да се превърне в дългоочаквано събитие!“.