Поезия от Ерол Ибрахимов

АЗ СЪМ

Глобален и постмодернистичен.
Глагола превръщам в кокиче.
На кокили качен от високо си гледам.
Протягам ръка и стигам предели.

Тичам, хвърча и се блъскам.
Объркан е света, макар да е лъскав.
Черупка се пука. Сеизмичните сили
напъват, разкъсват пръсти и жили.

Любовта е копейка, безценна валута.
Разменям доволно кон за кошута.
Докъде мога да стигна? Ще имам ли сили?
Обувен завод построиха върху братски могили.

Уникален!

Изваден от контекста банален
по-скоро аналитичен, аполитичен.

'сички ми викат - Егати и пича!
Затворен във мрежата намирам пролука.

Във римите и думите откривам наука
в обикновените неща на делнични хора.

- А сега накъде? - пита ме хора.

Да си бил не значи да бъдеш,
в хоби превръщам всички несгоди.

Давай! Ставай, и тръгвай!
Нали не очакваш света да се спъне.

ИЗЛИЗАМ

Дотегна ми. Всичко е спряло.
Виж колко е тихо, зловещо някак и... бяло.
Сланинката свърших и дъвча нара на своето недоволство.
Излизам. Няма как

Излизам братлета. Няма как да ме спрете.

Дистанцирано хладен жонглирам с пирони.
Канцонети, пране и безкрайни балкони.
Сто тояги на голо, излишни съвети.
Излизам. Няма как.

Излизам братлета. Няма как да ме спрете.

Ръгаме ли чушките във боба.
Ше я плащаме ли, бате тая глоба.
Три по три понякога е девет.
Плюс едно надявам се да стане десет.
Милионите хвърчат като миларди,
А листата са смокинови, ебаси.
Маргинал до маргинала се нарежда.
Търсим да намерим, а намирам... прежда.
Мишката понякога е страшна,
Особено, когато е закуска.
Виждам виждаш някаква пречка.
Как'о да бъди? Дракон или мечка?
Виде ли са - кон боб яде ли.
Рогач - рупа ли ряпа.
Нема да играеме на жмичка.
Ей джибел, джибел покажи са.

Свалям си маската, за да видиш, че се усмихвам.
Обичай ме нежно и това ще отмине.
Ръцете са чисти, а мислите спуснати.
Излизам. Няма как.

Излизам братлета. Няма как да ме спрете.

Не бой се, вече сме във безопастност.
Прочитам в очите ти радост.
Какво прави кончето в реката?
Спи или е жертва на съдбата.
Без уши останахме момчета.
Стюардеса има ли във самолета.
Заспивам, а не ми се заспива.
Появи се няква странна нужда да ме повиват.
Тоалетно ми е, някак и жалко.
Дай ми само лист и химикалка.
Времената са тежки, а водите мътни.
За риба ли пак бе, Кашчей Безсмъртни?
Здрав дух в здраво тяло,
но като цяло, кво да кажа, освен: чш, ало!
Като пухчета летят шамарите.
Кхъ... Споко бе! Тва е от цигарите.

... И ЩЕ СИ МИСЛЯ ЗА НИЩО

Ще изляза от пещерата и ще наклада огън.
Ще пусна Вагнер и ще си мисля за Полша.
На жаравата ще метна маса пържоли.
Ще поканя гости. Ще танцуваме голи.

Ще крещим до безкрай, че две и две е равно на чет'ри.
Ще си спомним осемдесе и четвърта, как щяхме да бием на дузпи.
Ще си разказваме стари вицове на старговор.
Ще се смеем, ще плачем, сърдито ще спорим.

Ще си говорим на брат дори със сестрите.
Ще гледаме филм по-действителен от действителен случай.
Няма да страдаме, ако не се паднат числата.
Ще спре тока. Ще бъдем за малко пак братя.

Ще се върне пак онова сладко безвремие.
Унесени в мисли ще гледаме огъня.
И когато узрее, или може би пукне зората,
всеки във свойта палатка,
спокойно ще спи, ще сънува за всичко,
а аз ще си ръчкам огъня и ще си мисля за нищо.

БЕЗВРЕМИЕ

Понякога, незнайно защо, попадам в безвремие. Заспало безпокойство. Лилави дълбини приспивно поклащат тялото ми. Потъвам или изплувам? Не знам и няма значение. Дишането се е превърнало в мисловен процес. Дишай – издишай! Сега спри! Айде сега пак! Върти се спиралата и ме омагьосва. Денят е безкраен и се повтаря. Аромати на отминал живот изпълват носоглътката. Застанал на пуста магистрала чакам пътна помощ. Разложено на протони време. Протягам ръце в очакване на неочакваното. Защо трябваше да правя така? Ееех, да му се не види! Къде сбърках? Къде сгреших? Нещо забравих... ъъъ... какво беше? Как беше преди, когато бях безсмъртен? Забравил съм. А да! Сетих се! Бях тигър разтворен в обятията на слънцето и чаках мусона. Бяхме едно – Аз и Ти, Ние и Те.

Природата е голяма работа, но всичко е относително и зависи от законите на ентропията.

08.09.2016

КРЪСТОПЪТ

Пак съм сам. Пак съм на кръстопът. Накъде да хвана? Напред ли, наляво ли, надясно ли? Или пък да се върна назад. Лято е. Прашен селски кръстопът - черен.

- Чакай да поседна под тая джанка - си казвам. Тихо е. Нищо не помръдва, даже и въздуха. Стигнах до тук някак. Сега не знам да продължавам ли? Колко още остава? Жаден съм, а не си взех вода. Нещо шумоли в клоните на джанката. Не е вятъра. Поглеждам нагоре - семейство синигери.

- Вие сте си най-добре! - казвам им с възхищение и зле прикрита завист. Събувам си кецовете и си заравям петите в горещата прах: успокояващо е и леко притеснително. Ако не намеря скоро чешма или кладенец ще трябва да пия вода от някоя локва и сигурно ще хвана дизинтерия или ще се обрина в пъпки. Уф, мразя кръстопътищата, особено като не знам накъде да хвана. Иначе не е лошо тук. Може да си остана. Я, човек! Ще го питам за пътя и дали има вода.

ВЪПРОСИ

- Ти щастлив ли си?
- Не знам. Щастлив е супер силна дума.
Елегантен, балансиран е това, което напоследък някак си ми хрумва.
- А обичаш ли ме?
- Ах, Обич! Още по-могъща дума.
Да, по принцип, да. Любовта спаси света, не ще и дума.
- А изпадаш ли понякога в депресия?
- Ми не, 'щот' ставам рано, някъде към пет и десет.
.... и така... ше бегам, 'щот' замазката ше стегне.

... И ТАКА

Зона - комфортна, заплатата - средна.
Удобно се чувствам и станал и седнал.
Доходоносно, безмълвно премина това възмущение.
Рязко и строго свърши всяко вълнение.
Фризирани думи, непонятни понятия.
Учуден оставам и карам нататък.
Отчуждени и хладни не взехме решение,
ала все нещо, понякога поражда съмнение.
Що бе?! Нали щяхме да бъдем, да сме..
и всичко започна безкрайно добре.
Но после замря и се спихна..
.. и сега е вече спокойно и тихо.
Безмълвни, усойни, бодливи и стръмни.
Родени от огън изтляхме безсилни.

ИСКАМ ДА ЗНАЯ

Не съм избягал, но не съм и останал.
Затворих се в кулата и плета ръкавици.
Споделям се със себе си и разплакан,
по прозореца потен рисувам шевици.

Не чукай, стаята не се заключва.
Тук съм си. Къде мога да ида?
Ставам. Светвам. Котлона включвам.
По-празен съм от празна мида.

Не си оправям вече леглото.
Не чувам шума на светците.
Не вдигам, когато звъниш ми.
Зает съм. Качвам Голготи.

Какво още имам да плащам, кажи ми?
До края на месеца всичко платил съм.
Нишки разнищвам, чопля нирвани.
Тъмно е. Май скоро ще съмне.

И преди да вдигна тази ограда.
Бих искал да зная.
Какво със нея ще пазя?
Какво, искам да зная?

ЛОША ЖЕНА

Вчера се прибрах следобед
и на масата бележка видях:
„Не мога повече. Тръгвам си. Не ме търси“.
– Защо, бе! Лоша жена!

Добре! Иди си при него!
Подозирам от сума ти време нещо аз.
Надявам се, че той ще те обича ка-
то мен. Лоша жена!

припев:
Нима забрави, че не съм забравял
никога за осми март.
Валентинки съм ти подарявал
и всяка петък вечер съм те водил
на ресторант.

Само ми върни писмата,
а сонетите, дето ти писах – изгори.
Отивай си сега! Аз няма да те спра!
Защото ти си една лоша жена!

Знаеш, че на всяка мравка
правя, винаги, задължително път.
Само не успях на теб да угодя!
Защото ти си една лоша жена!

припев:
Нима забрави, че не съм забравял

Бил съм си захвърлял, 'дет' ми падне
чорапите и всякакво бельо.
Чорап или бельо. Всички сме едно.
А ти си една лоша жена!

Тази песен се посвещава
на всички мъже с разбити сърца.
А вие, безчувствени кучки!
Едно от нас запомнете,
че сте едни лоши жени!

припев:
Нима забрави, че не съм забравял

БЕЗ ТЕБ

Живея на хълма и всеки ден качвам
сто и едно стъпала.
История плаха. Не ми се разказва.
Остави всичко за утре. Ела!

припев:
Ела и ме прегърни.
Две разделени души.
Значиш всичко за мен.
Не мога да изкарам и ден
Без теб.

Знам, че не може, но просто те искам.
Много те искам до мен.
Да те целуна, да те погаля.
Остави всичко за утре. Ела!

припев: Ела...

Да прескочим преградите,
Да забравим за раните.
Пепелта да превърнем в скала.
Солени от вятъра,
Изгорени от слънцето.
Тихо да си прошепнем: сега!
Да се превърнем във атоми,
Да се сблъскаме с разума.
Бясно да се въртим.
Да се давим във сълзи,
Да изчезнем в тълпата.
Прегърнати да си заспим.

припев: Ела...

Разделени от мрака, стоим си напразно.
И чакаме някакъв знак.
Прегърни ме напук на всяка заплаха.
Остави всичко за утре. Ела!

припев: Ела...

Интервюто на Антоний Димов с Ерол Ибрахимов може да прочетете тук.

Предай нататък