Йорданка Белева

Йорданка Белева

„Важно е не просто да стигнеш с книгите си до хората, но и да останеш.“

Йорданка Белева е автор на стихосбирките „Пеньоари и ладии“ (2002), „Ѝ“ (2012) и „Пропуснатият момент“ (2017), както и на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“ (2011) „Ключове“ (2015) и „Кедер“(2018).

Тя е двукратен лауреат на националния конкурс „Веселин Ханчев“. Печелила е награди от Националния студентски конкурс „Боян Пенев“ в Шумен; конкурса в рамките на Европейски месец на културата; Националния литературен конкурс по повод 150 г. от рождението на Иван Вазов; конкурса „Яворови дни“ и награда на името на Рашко Сугарев.

Номинирана е в националните конкурси за книга с поезия „Иван Николов“ и „Христо Фотев“. Книгата ѝ „Кедер“ е номинирана за наградите на Национален клуб „Перото“ и за книга на годината на верига книжарници „Хеликон“.

Йорданка Белева е завършила българска филология в Шуменския университе, а по-късно и библиотечен мениджмънт. Доктор е по библиотечно-информационни науки.

Ти си един от литературните автори в България, които са успешни в поезията и в прозата. Как и кога избираш към коя от двете да се обърнеш?

Много банално и предвидимо досега си ги редувах – поезия, книга с разкази. Съотношението е 3:3. Обяснявам си еднаквото количествено присъствие и в двата жанра с някакви непреодолими бариери в мен, които не ми позволяват (ако имам усещането, че вече съм готова със стихосбирка) да напиша и едно стихотворение. Същото е и когато книгата ми с разкази е изпратена за печат. Може би някакво състезание вътре в мен да отдавам поравно, да вървя и по двете пътеки, сякаш литературата, от гледна точка на пишещия, не е едно общо минно поле. И докато в прозата със сигурност владея историята и аз избирам какво да направя от нея, в поезията често не ми е ясно какво ще се получи – оставям се да ме води за носа. Може би на този въпрос трябваше да ти отговоря кратко и напомпано – защото съм еднакво добра, обаче с теб се знаем от деца и затова ще се правя на важна другаде.

Кои твои книги бяха най-добре оценени от публиката и от критиката?

Йорданка Белева

Всъщност нямам незабелязана и ненаградена книга. Още първата е вследствие от спечелен конкурс за ръкопис (НМКП „В. Ханчев“, 2001 г.), но може би най-успешна се оказа последната – книгата с кратки разкази „Кедер“, номинирана едновременно за книга на годината, за наградата „Перото“, и на първо място в читателския вот на книжарници „Хеликон“. „Кедер“ се оказа и първата ми книга, преведена на чужд език. Но като че ли дължа най-много на дебюта си в прозата с „Надморската височина на любовта“, (2011 г.). Тази книга ме извади от анонимността, понеже диапазонът от време между дебют и секънд при мен са десет години, време, достатъчно за забрава. Това беше книгата, която отгледа моята публика и направи следващите ми книги чакани и преиздавани.

Работиш ли върху нова книга? Какво издание да очакваме от теб и кога?

Книгата е готова, само художникът Иво Рафаилов трябва да я направи красива. Ще издам само, че е жанр, в който дебютирам.

Българската езикова общност е малка, но малка ли е обезателно и литературата ни? Трябва ли в нея авторите да се делят на големи и малки?

Това разделение на малки и големи е вътрешно усещане, според мен. Така малкият ще се почувства още по-малък, а големият – още по-голям. (Аз се чувствах най-голяма с дебютната си стихосбирка). И изобщо не приемам аргументите на географията, когато става дума за литература. Независимо дали си писател в Бургас или Брюксел, ако си/не си добър, не ти е виновен размерът на литературата, а на таланта ти.

Не приемам и хленченето как държавата не прави нищо за популяризирането на българската книга. Какво да направи институцията, което ти не си направил – да ти напише книгата, да ти я преведе на дванайсет езика, а читатели как да ти осигури – на хонорар или на щат? Живеем във време, когато писателят отдавна не е само автор, а цял екип по популяризирането си. На мен например не ми е достатъчно, че книгата ми е отпечатана, важно ми е да стига до хората. Не само да стига, но и да остава. Мисля , че в това е формулата – не просто да стигнеш, но и да останеш. Малки литератури няма, има малки хоризонти, а хоризонтите винаги са в нас.

Една четяща публика ли имаме в България или няколко различни публики, които имат различни предпочитания, различни ценности, различни йерархии на текстове и автори?

Йорданка Белева

От една страна публиките са различни, отминаха времената на уеднаквените вкусове. Но от друга страна сякаш никога не е имало такова приравняване на вкусовете. Може би се появяват „равни“ автори, не знам. Блогъри, влогъри, светски журналисти, спортисти с книжни биографии. Тук слагам и стопанките на Господ, и стопанисването на всякакви хороскопи, предсказания и формули за успех. Тяхна е многобройната публика, притеснявам се да кажа тълпата. Абстрахирайки се от този незаобиколим факт, бих разделила читателските групи в България на три.

Първата е групата на взаимното прочитане. Според мен, най-малобройната публика: пишещите (не всички) издават и останалите пишещи (не всички) ги четат. Тази група е щедра, пропусклива, задава претенции, формира вкусове и почерци дори. Трудно се влиза в тази читателска публика, благодарно е да знаят името ти, да коментират и следят книгите ти.

Втората група читателска публика е на ъндърграунда. Най-непретенциозната. Твърдо апологетично присъствие и подкрепа за автори, често без книга, или напротив – с една и съща книга, но с различни заглавия, съдържанието на която/които е фейсбук статуси, преправени стихове от други автори, реплики от филми, маскирани като собствени мисли. Тази публика изпитва адреналина сама да си е открила и създала автора, често е екзалтирана, граничи с агитка и антураж. И някъде по средата, между взаимното прочитане и социалните изразители, е случайната публика. Тук са хората, които без да са искали, са им подарили книга. Които все пак ще се втурнат да си купят книга, само защото нейният автор току-що е починал. И още сто нелитературни причини да се озоват с книга в ръце, но тази публика не ми е интересна.

Кои литературни конкурси и формати според теб са важни за развитието на литературата у нас?

Като най-важни определям дебютните конкурси, вгледани в текстовете на най-малките/младите - Националният конкурс „Веселин Ханчев“, Националният студентски литературен конкурс в Шумен. Разбира се, има още поне десет конкурса за средношколска и студентска литература, но забелязването и запомнящите се дебюти от години са свързани с изданията на тези формати за оценяване на текстове. Те са входната врата, помахването за добре дошъл в литературата. Това са конкурсите, от които не само се появяват първите книги на победителите, но и е възможно онова важно сверяване на почерци, поетики, вдъхновения и разочарования. От конкурсите в Шумен и Стара Загора започват освен книги, и много литературни приятелства и наследства.

Останалите литературни конкурси в България, тези, които подреждат годишните класации за най-добрите книги и обявяват победителя в съответната категория, тези конкурси също са важни, но предвид това, че не минават без скандал и той измества фокуса, това ги превърна от престижни конкурси в коментарни рубрики, за съжаление. Вече не знам дали има по-голямо българско (литературно) проклятие от това да си номиниран и награден. И по-мощна армия от тази на ненаградените. Може би е добре в България ресорите на министрите по култура и отбрана да се комбинират до ново министерство – Бедствия и аварии по пътя към наградата.

Първата ти книга „Пеньоари и ладии“ бе с направени от теб на Paint илюстрации. Сега мъжът до теб Иво Рафаилов е един от най-добрите дизайнери на корици, а и сам е поет. Замисляла ли си се доколко илюстрациите, визуалното изобщо, влияят в литературата и живота ни?

Не съм отдавала особено значение на илюстрациите и на оформлението на кориците, мислила съм го като нещо лесно и даже досадно и поради това - да, сама си направих корицата и рисунките в дебютната стихосбирка. Обаче откакто имам възможността да наблюдавам творческия процес на Иво, да виждам нечия корица в етапите ѝ преди той да ѝ придаде окончателната естетика, разбирам колко е трудно и предизвикателно да си едновременно в съавторство, но така че с присъствието си да посочваш единствено книгата, а не труда си по нейния външен вид, да я направиш (продаваем) продукт, който влиза в търговски обекти, било то и книжарници, без аргументите на търговията да отнемат от достойнствата на книгата, на автора, на художника, на читателя.

Сигурно неслучайно думата корица (cover, англ.; copertina, итал.) идва от действието покривам, прикривам. Художникът трябва да покрие книгата с достатъчно смисъл и същевременно да прикрие себе си. Като съучастник в перфектното престъпление и прикриването на следите после. Това са си някакви мои разсъждения, на Иво може и да са му смешни. Обаче усещането когато влизам в книжарница и накъдето и да се обърна да виждам книги с корици от Иво Рафаилов, е приятно фетишистко. Сигурно затова от всяка книжарница излизам с усещането, че съм силно прегърната. Това с прегръдката беше отговор, че наистина влияят и в литературата, и особено в живота.

Имаш дете, за което се грижиш и обичаш. Как то променя света ти? Изкушаваш ли се да се обърнеш към детската литература или да играеш поетически игри с него?

Дъщеря ни Мера е най-големият подарък, който получихме с Иво, голямата ни сбъдната мечта, чудото, за което благодарим всеки ден. Светът (ни) вече не е място за завладяване и превземане, битките са други и бойният арсенал е на обичта: каквото не се постига с обич, се постига с повече обич. Сега нашият домашен свят е предимно детски отдел на библиотеката, куклен театър, място за тичане. Литературните изкушения от безкрайното измисляне на нови и нови приказки стана част от ежедневието ни, но на този етап се чувствам по-сигурна като читател на глас, отколкото като детски писател.

Понеже си работила известно време и като журналист, какво според теб липсва на българската журналистика днес?

Дори и да пренебрегнем факта с отсъстващата свобода на словото (колко му е, държим се така, все едно не заемаме смущаваща позиция), в днешната журналистика няма човешко присъствие – новините сякаш не се правят за хора, нито от хора. Виждам все повече механични записвачи на шум (някой говори, после друг опонира), регистратори на официални бюлетини, изпълнители на трудови споразумения. Всеки опит да се заобиколи редакционната политика, официалната версия и общия хор, не остава ненаказан. Предимно журналистика на преклонената главица. Ефир за безкрайно готвене и зрелища за гладни патриоти: формати, които доказват, че сме най-талантливата нация. Поименно се знаят изключенията от всичко изброено, затова поднасям моя респект към тези, за които все още е важно отношението към истината, към езика и към човешкото достойнство

Какво би пожелала на нашата нова медия?

Да вълнува и да оцелее.

Шумен, България

Предай нататък