Съби Събев

Съби Събев

„Към театъра не трябва да се гледа като към нещо лековато“

Съби Събев е театрален режисьор. Завършил е ВИТИЗ „Кр. Сарафов”, специалност „Режисура” в класа на проф. Юлия Огнянова. Професионалната му биография е свързана с ДКТ „Константин Величков”- Пазарджик, ДКТ „Иван Димов” – Хасково, ДКТ „Любомир Кабакчиев” – Казанлък, ДКТ – Силистра, ДТ „Антон Страшимиров” – Разград, Младежки театър „Николай Бинев” – София, Столичен куклен театър, „Divadlo rozmanitosti” – Мост, Чехия, Театро „Скала” – Ларнака, Кипър, „Дечие позорище” – Суботица, Сърбия, Театър „Арлекин” – Лодз, Полша и др.

В момента е част от екипа на ДКТ „Васил Друмев“ в Шумен. Негови спектакли са печелили награди в Световния фестивал на кукления театър в Прага, във Фестивала „Вълшебната завеса“ в Търговище и други тeатрални форуми в Румъния и България.

Театралният режисьор трябва да работи с текста на драматурга, с актьорите, с вкусовете на публиката, с автора на костюмите и сценографията, с автора на музиката, с осветители и озвучители. Как се справя с толкова много и то различна комуникация?

Също така трябва да бъде и икономист. Защото трябва да се съобразява и с финансовата политика на театъра. Това се учи и дисциплинира в годините практика. Много е важно да вярваш в хората, с които работиш. За да можеш да им делегираш възможност и право да работят в посоката, към която си ги повел. Естествено първият тласък идва от драматурга и текста, който трябва да оживее на сцената. Когато авторът е жив и отворен за работа, първата ни среща е именно с него. За да се доизгради партитурата на бъдещото театрално представление. Така беше и при последната ми работа в ДКТ „Васил Друмев“ - Шумен с младия драматург Михаил Казаков. Следват срещи и взаимни провокации и с останалите творчески личности, ангажирани с работата по спектакъла.

Зная, че си състудент с един знаменит режисьор - Теди Москов. Какво още ви свързва и може ли да потърсим в биографиите ви отговор на въпроса защо куклените режисьори от вашето поколение са успешни и в драматичния театър?

Съби Събев

Бяхме заедно в класа по режисура на едно от големите имена в българския театър Юлия Огнянова. Режисьорите, които са учили при нея , се справят с различни жанрове театър. И с различни видове - и драматичен, и куклен, и танцов театър. Тук мога да изброя имена както Теди Москов, Александър Морфов, Катя Петрова, Велемир Велев. При Юлия основна е гледната точка и позицията ти към темата на материала, с който се захващаш. И след това се търси формата, чрез която тази тема ще стигне най-ярко до зрителя. Няма значение дали е кукла или жив актьор, дали е с текст или невербално. Тогава тя беше пристрастена към клоунадния театър. Смяташе клоуна като едно наивно и непораснало дете, което се заиграваше с всякакви ситуации. Това остави отпечатък върху нашата естетика като студенти. Въпреки че сме различни, у всеки от нас остана привкусът към театралната игра, гротеската, иронията.

Поставял си много заглавия на сцена в български и чужди театри. Към кои драматурзи и пиеси си се обръщал най-често?

При Юлия Огнянова правихме литературни опити. По-скоро драматизации, за да се научим да изграждаме драматургични структури. Затова често си адаптирам текстове на различни автори. Или редактирам сценарии и драматични пиеси. Работил съм върху творчеството на автори като Джани Родари, Доналд Бисет, Алън Милн, Шарл Перо, Братя Грим , също така и по български народни приказки. Поставял съм текстове на Рада Москова. Възползвах се , че бе майка на Теди , сближихме се и се получиха много добри резултати в постановките „ Любовта към трите портокала“ и „ Куцото петле“. Други автори ,върху които съм работил, са Валери Петров („ Бяла приказка“ и“ Копче за сън“); Янко Митев („Балкански пътешественик“, „Закуска за Принцеси“, „ Таласъмът Тропалан“), Мая Дългъчева („Бър,бър за Слон и Чадър“, „ Как се лекува лъвски страх“).

Имам постановки и по шекспирови пиеси („Хамлет“, „Бурята“, „Дванайсета нощ“), Гогол („Шинел“), Алфред Жари („Крал Юбю“) , Бокачо и много други. Общо съм имал над 120 премиери в различни театри.

Как се реши преди години да направиш „Декамерон“, едно литературно заглавие, което беше предизвикало дори пуританска реакция от страна на част от родителите заради включването му в учебната програма в България?

„Декамерон“ по Дж. Бокачо, драматизация на големия български поет Иван Теофилов, поставих с кукли по покана на директора на ДКТ - Силистра Златина Станева. Театърът имаше юбилей и решихме да експериментираме с този текст. По-точно това са четири от новелите в „сборника“. Работата ни беше лабораторна. Йоана Галева , която беше завършила „ Физически театър“, всеки ден провеждаше екзерсиз с актьорите, които за пръв път се срещаха един с друг на сцената. Със сценографката Павлина Василева, която току що се бе завърнала от Чехия, също работихме за пръв път. Аз бях виждал само снимки от нейни работи. Получи се любопитно представление, което веднага беше поканено на два фестивала - „ Пиеро“ в Стара Загора и Международния фестивал на дунавските градове в Гюргево, Румъния.

Интересното за мен беше реакцията на част от училищните педагози в Силистра. Те сами поставяха бариери пред ученици си. Поради тази причина представлението нямаше дълъг живот в града.

Част си от екипа на Драматично-кукления театър „Васил Друмев“, заедно с още двама режисьори – Максима Боева и Валерий Пърликов. И тримата сте доста различни в творческите си избори, теми и подходи. Това какво носи на трупата и на публиката?

Една трупа е пълноценна, когато не тъпче на едно място и в репертоара си, и в творческия си подход. Това, че в шуменския театър сме заедно с Валери Пърликов, Максима Боева и бих прибавил и хореографа Стефания Георгиева, обогатява не само репертоара , но провокира актьорите в различни посоки. Валери се е концентрирал в лабораторни търсения на игровите средства („Куцулан или вълча богородица“ от К. Илиев). Максима се стреми да намери съвременни гледни точки към класически български текстове („Нирвана“ от Константин Илиев и „ Алеко - мрачни страници“ по Алеко Константинов ). Аз се занимавам повече с драматургия и постановки за деца и юноши („Пипи Дългото чорапче“ по Астрид Линдгрен, „ Историите на Мистър Хепи“ по Доналд Бисет, „ Жълтата Червена шапчица“ по Джани Родари, „ Закуска за принцеса“ от Янко Митев, „ Задявки надигравки“ по български народни песни и танци, “ Хлапачката от 13 етаж“ от М.Йонеско). Но правя и драматични представления („Кризисен център“ от М .Казаков). Стефания Гергиева се занимава с „танцов театър“ („Кукери“) Основна заслуга да ни събере на едно място има директорът Димитър Димитров. Малко са театрите в България, които имат такъв разнообразен жанров репертоар. Работим много. Изкарваме повече от 10 премиери на сезон. Стремежът ни е да обхванем интересите на всякаква публика: от малки до големи. Каквото и да правим обаче не изневеряваме на вкус и естетика...

Кои са и най-интересните ти театрални проекти зад граница? Кога и къде се реализираха?

Поставяйки „Хамлет“ от Шекспир в два куклени театъра - в Сливен и в Пловдив, и представяйки ги на фестивалите в Ломжа, Полша и Печ, Унгария, аз получих първите си покани за постановки извън България. Първо бях поканен в театър „Арлекин“ в Лодз, Полша . Там реализирах един проект за най- малките - „Музикален албум“ от Шуберт.

През 2002 година директорът на „Дечие позорище“ в Суботица, Сърбия ми предложи да реализираме спектакъл по текст на Шекспир. Спряхме се на „Бурята“. Представлението беше поканено на няколко фестивала - в Котор, Черна гора ; Белград – ТИБА; Зренянин; “Вълшебната завеса“ Търговище, България. Същата година пак там реализирахме една постановка по приказката на Джани Родари „Кучето, което не можело да лае“.

През 2006 г. бях поканен в Кипър от Театро “Скала“ Ларнака. Там поставих „ Пипи дългото чорапче“ по Астрид Линдгрен.

Последните години са свързани отново с две мои гостувания като режисьор . Първо в „Divadlo rozmanitosti” в Мост, Чехия поставих „Пинокио“. А миналата година в театър „Туулевеский“( Мелница) Йохве, Естония направихме международен проект – аз като режисьор, а сценографката Алдона Забиелскайте е от Вилнюс, Литва. Музиката беше написана от Слава Могилистев, един от най-известните музиканти - саксофонист от Талин. Сега представлението има покани от два фестивала Сараево, Босна и Херцеговина и Виборг, Русия.

Постановките ти нерядко са селектирани за престижни фестивали. От кои форуми пазиш спомени и награди?

Мои постановки са участвали на повече от 50 фестивала у нас и чужбина. В началото на творческия ми път, съвместно с Боньо Лунгов, който сега е професор и ръководител на катедрата по куклен театър към НАТФИЗ, поставихме „ Хитър Петър“ от Маргарит Минков в ДКТ Пазарджик, където бяхме разпределени с шестима мои колеги от класа.Същата година заедно с Боньо взехме наградата за режисура на Международния фестивал за куклен театър „Златният делфин“, Варна.

Най-много участия на фестивали и награди имат двете ми постановки на „Хамлет“ по Шекспир, реализирани в ДКТ Пловдив и ДКТ Сливен. Гостували сме в Румъния, Унгария, Турция, Сърбия, Полша, а през 2005 г с ДКТ Пловдив спечелихме наградата за най-добро представление на Световен фестивал на куклените театри в Прага,Чехия. Това представление се играе в пловдивския театър вече 18 години.

Други представления, които са награждавани на няколко фестивала ,са „Балкански пътешественик“ от Янко Митев и „Как се лекува лъвски страх“ от Мая Дългъчева и Янко Митев – продукция на ДКТ „ Иван Димов“ Хасково. Те бяха поканени на фестивали в Румъния – Арад, Сибиу, Галац и Италия - Варало, а също така взеха награди и на „Двама са малко, трима са много, Пловдив и Фестивалът на куклените театри „Михаил Лъкатник“ в Ямбол.

В ДКТ Силистра реализирахме една постановка за тийнейджъри “ Хлапачката от 13 етаж“ на румънския драматург Мирча Йонеску .Тя беше поканена на фестивала “Пиеро“ в Стара Загора; „Маскарад“ в Ржешов, Полша; „Лалки над Немом“ в Гродно, Беларус. А на фестивала на театър „Гъливер“ в Галац, Румъния взе четири награди, една от които беше за най-добро представление. Сега „Хлапачката“ е част от репертоара на ДКТ “Васил Друмев“ Шумен с участието на Моника Угренова и Ивайло Захариев, познат от телевизионния екран от сериалите“ Под прикритие“ и „Пътят на честта“.

Много ценя и представленията, които последните години направих на сцената на Шуменския театър. „Закуска за принцеса“ от Янко Митев взе участие и получи награда на Международния фестивал за куклени театри „ Михаил Лъкатник“. А „Задявки надигравки“ завладя публиката на Всерусийския фестивал за куклен театър във Владимир, Русия, 2019

Кои са актуалните теми и въпроси за българския театър през XXI век освен финансовите, които май навсякъде са на дневен ред?

Аз бих видоизменил малко въпроса - какви са основните задачи пред българския театър. Много важно е да се задържи и да се поддържа отношението на българския зрител към театъра като институция, която е част от възпитанието и нравственото израстване на човека. Към театъра не трябва да се гледа като към нещо лековато. Правейки комедии с тъй наречените „мечки“, много лесно може да се стигне до повърхностния и евтин хумор. Зрителят не трябва да търси представления само за разтоварване. Не трябва да забравя, че театърът не е развлечение, а те провокира и да мислиш. Това ни накара с директора на шуменския театър Димитър Димитров да се обърнем към последната комедия, която поставих - “Кризисен център“. Там младият драматург Михаил Казаков по един уж забавен начин поставя сериозни, бих казал екзистенциални проблеми, за кризата вътре в човек и за влиянието на обкръжението.

Предай нататък