Красимир Вардиев

Красимир Вардиев

„Човек трябва да си избира битките“

Красимир Вардиев е литерарурният псевдоним на Красимир Великов. Авторът на проза и поезия е роден в Белослав през 1978 г. Завършил е Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Носител е на редица литературни награди от национални конкурси за поезия, проза и критика. Организатор и учасник е в акции, инсталации и пърформанси, заедно с литературен клуб „Боян Пенев“ и артгрупа „Завой“. Дебютната му стихосбирка „Бордюр“ излиза през 2000 г. През 2001 г. книгата получава наградата „Южна пролет“. Втората му стихосбирка „Симбиоза“ излиза през 2007 г. Третата му поетична книга „П(л)есен“ излиза в края на 2013 г. Четвъртата му книга „С(р)амота“ излиза през 2016, а през 2017 е удостоена с Националната награда „Иван Николов“.

За всеки автор е важно как го оценява публиката, как го разчитат критиците, но и как самият той се полага в литературата. Мислил ли си къде стоиш в най-новата ни поезия в края на XX и началото на XXI век?

Разбира се. Но гледам да не се задълбочавам, че темата е блато. Мястото ми в момента е хубаво. Доколкото за поезията изобщо има място. Харесвам си издателството. Правя текстовете си така, че да има нива, които би разбрал всеки. Има и за бабите, има и за филолозите. Посланията ми са ясни. Отделно има едни механизми в нашата литература. Бих ги нарекъл „за избутване в забравата“. Всички искат неиздавани текстове и постоянни шедьоври. Иначе те пренебрегват. Очаква се несекваща продуктивност и амбиция от авторите. Бъркат ни с мениджъри. Високата продуктивност не значи качество, поезията не е само ловкост, трябва съдържание. И в същото време поезията не носи доходи, което е доста освобождаващо, когато го осъзнаеш. Но пък как да кандидатствам за помощ по време на пандемията, като за миналата година нямам приходи от изкуството си. В същото време, работейки в туризма, останах без доходи и оттам.

Чувстваш ли се разделен интелектуално и биографично между аналоговата среда на социализма и дигиталното ни съвремие?

Красимир Вардиев

Не само аз. Това е характерно за поколението. И дава интересни перспективи. Да си израснал в една система, после този свят да изчезне. Нямам хубави спомени. Комунизмът се провали. Не може да мачкаш хората в името на доброто и бъдещето. Системата трябва да се моделира по човешката природа, а не обратното. Няма нищо лошо в притежанието. Всеки има нужда от лично пространство. Прекрасният нов свят дава контакти, но отнема живото общуване. Трябва да имаш бърза преценка.

С настоящето, с миналото или с бъдещето предпочиташ да играеш в текстовете си?

С всичко. Зависи от текста. Но се иска да можеш да си представиш и трите. Поне приблизително. Паметта е важна, иначе всичко се свежда до фарс. Не че не харесвам фарса. Важна е играта. Както и това да е честна. Поезията изисква себеразкриване и позите личат. Трябва да си наясно със себе си и да си безсрамен. Което не значи пошъл. Понеже в родината все се лутаме в крайности. Между „ще има дърпане на уши“ и „доживотна присъда“. Южняшката природа обича драмите.

С кои от авторите, пишещи на български, френски или английски, предпочиташ да диалогизираш?

Красимир Вардиев

Четенето е по-важно за пишещите от писането. Да си призная, обичам и прозата, чета освен водещи съвременни автори, и такива от миналото. Прозата изгражда светогледа, който поезията изразява и който прави поезията. Често пиша в отговор на чужд текст, въпреки че авторът му може да е във вечността. Одъм, Аполинер, Сюпервиел, Фрост. От съвременниците - Клаудия Емерсън, Хуан Хелман, Тед Кусър, Кристоф Мекел, Тасос Ливадитис, Костас Монтис. От България - Иглика Дионисиева, Аксиния Михайлова, Силвия Чолева, Катерина Стойкова, Йорданка Белева, Мария Липискова, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Марин Бодаков, Мирослав Христов, Владислав Христов, Иво Рафаилов, Васил Прасков, Стефан Иванов, Георги Гаврилов - с тези автори съм се закачал в свои текстове. С някои неведнъж. Понякога личи, понякога не. Понякога точно тази част от текста отпада, даже често. Доброто писане провокира!

Често чуваме тезата, че за българските автори е трудно да пробият с издания зад граница. Има ли доводи в подкрепа на подобна теза и у кого е вината - държавата, авторите, издателите или друг?

Основното е липсата на държавна политика. Другите държави спонсорират програми за превод на литературата си. И това ги прави културно видими. А тук само ревем, колко сме невидими. Това е. Добри сме колкото и всички останали, но пишем на малък и труден език.

Как се променя стилистиката ти от „Бордюр“ до „С(р)амота“?

Опростява се. Но няма коренна промяна. Първата ми издадена книга, не е първата написана. Имах години преди това за изграждане на стил. Имам любими похвати, които не са се променили. Ако ги разкрия, трябва да търся нови, нали? Винаги съм се стремял към ясно послание и провокиране на конкретни чувства. Без номера. Нормално е да имам текстове, които вече не харесвам. Обратното би било страшно. Но и не се отричам от тях.

Носител си на редица награди за проза и поезия. Какво носят те и какво отнемат?

Отнемат хора - чрез завистта, която пораждат най-вече. Отнемат непосредственост, чистосърдечност в общуването. Хората си говорят с поета, не с мен. Дават достъп и възможности за изява. Носят и парички. С последната си подмених всички уреди в кухнята. По някоя бронзова статуетка. Папка лъскави грамоти.

Кои са изданията и сайтовете, в които публикуваш активно?

В „Нова асоциална поезия“ излизат последните ми неща. Васил Прасков и Александър Арнаудов са ми любими поети, освен редактори там. Сабоурин също, но според мен поезията трябва да е независима от средата, дори и да е провокирана от нея. „Море“ ми харесва. Беше чест, когато се появих в „Съвременник“ и „Ах, Мария“.

Какво носи и какво отнема на един поет професионалното занимание с филология, отделянето на 4-5 или повече години в университета или работата като учител?

Пак ще започна с отнемането. Отнема време, носи грамотност. Няма нужда да си филолог, за да си добър поет. Ако страстта ти е четенето и имаш изградена култура за подбор на четива - нямаш нужда от повече. Но филологията разкрива някои механизми на творчеството, усвояваш фигурите на изящната словесност, които после трябва да надмогнеш обаче, за да създаваш съвременно изкуство. Но е хубаво да ги познаваш.

Роден си в Белослав, близо до Варна, защо избра да останеш в Шумен, а не край морето?

Красимир Вардиев

Случайно. Но и обмислено. Месомелачката в градове като Варна, където живеехме през осемдесетте и ходех на училище и след това, както и в София, не ми допада. На практика живееш само в квартала си. Другото е по работа. Селата не ме влекат, помня самотата през лятото там. Средните по размер градове са добър вариант за човек като мен. Имаш варианти, имаш анонимност, спокойствие.

И понеже свободата е една от ценностите не само в политическото, но и в естетическото пространство, няма как да не те попитам как отстояваш собствената свобода

Човек трябва да си избира битките. Несправедливости да искаш. Нямаме сили за всичките. Екологията и правата на ЛГТБ общността са моите теми. Не съм активист, но съм участвал в протести. Когато е важно.

Творби на Красимир Вардиев може да прочетете тук.

Предай нататък