Тъмен

Тъмен

Млада жена върви по улицата. Стига до една кооперация, пред входа на която чакат няколко мъже. Жената вади ключ и отключва входната врата. Мъжете един след друг влизат. Тя влиза след тях.

Това не е начало на филм. Не е край на сън. Не е мечтание. Това е въпрос. Как ще му отговоря? Искам ли да му отговоря? Кой го е задал? И защо на мен? Или не е на мен? А какво ще стане, ако не отговоря? Или ако отговоря?

По същата улица върви мъж. Не е ясно млад ли е или не. Стига до същата кооперация, вади ключ и отключва входната врата. Влиза и я затваря след себе си.

А това какво е? Отговор? Или нов въпрос? Или продължение на предишния? И какво общо имам аз?

По улицата с вой на сирена се носи полицейска кола. След нея – линейка. Спират пред входа на споменатата кооперация. Входната врата е отворена.

А сега какво стана? Отговорих ли на въпроса? Имаше ли въобще въпрос? Или въпросите продължават? Какво да правя?

Наближава Коледа. Улиците и витрините са украсени подобаващо. Хора влизат и излизат от магазините. Носят разни неща. А пред входа на кооперацията няма никого. И никой не идва към него. Той е тъмен. Тъмен е.

Интервюто на Антоний Димов с Петър Чухов може да прочетете тук.

Шумен, България

Предай нататък