Калина Василева
"Най-трудно е да получиш шанс. Оттам нататък полът няма значение".
Прочитане за 28 мин.В историята на музиката мъжете оркестрови диригенти са повече от жените. По-различно ли е за една жена да ръководи симфоничния оркестър в XXI век или вече имаме добри традиции за равенство на половете и в тази сфера?
Това е дълга тема. Като начало нека спомена някои интересни факти, които научих наскоро. През март 2020 г. в Париж ще се състои първото издание на “La Maestra” – конкурс за жени диригенти. На сайта на конкурса са посочени данни от началото на 2019 г., които показват (и алармират), че в държавните оркестри на Франция няма нито една дама главен диригент или художествен ръководител на оркестър, а от концертните програми само 4% са дирижирани от жени. В Европа гост-диригентите жени са 6%. За сравнение, в България в момента броят на жените диригенти, заемащи щатно място в държавни оркестри, е точно 1 – това съм аз. Като трябва да се има предвид, че моето назначение се дължи до голяма степен на това, че аз съм израснала в шуменския оркестър и директорът Станислав Ушев през цялото време е бил в течение на моето развитие. Аз съм му безкрайно благодарна за шанса и доверието, смятам че с годините съм ги оправдала, но е факт, че на практика той пое двоен риск с моето назначение – едно, защото съм жена, и второ, защото съм млада. На младостта понякога не се прощава дори повече, отколкото на пола, струва ми се.
Та да отговоря на въпроса дали е по-различно жена да ръководи симфоничен оркестър – по-различно е, да. Диригентската професия е многопластова ръководна длъжност, не е достатъчно да си много добър музикант. Нужно е да имаш силен характер, хладен ум, съобразителност и висока концентрация, да можеш да поемаш отговорност за себе си и за хората насреща, да умееш да преценяваш възможностите им и да изваждаш най-добрите им качества на показ и най-вече да заслужиш тяхното доверие, уважение и респект. С една дума, диригентът, в качеството си на ръководител притежава „власт”, а както знаем властта, попаднала в неподходящи ръце е опасна и се полага по право на силния пол. Не е чудно, че жените, успели да разчупят тези доскоро непоклатими стереотипи, са единици. Началото е в XX век, а хубавото е, че ние, българките, не изоставаме. Радосвета Бояджиева (1923-2018) е първата жена-диригент в България, била е изключителна личност, а също и Росица Баталова (1930-2015). Те са водели същинската борба, за да създадат и наложат идеята „жена-диригент” у нас и са успели. От това изкуството само може да печели, музикалната интерпретация се обогатява с нови нюанси, минавайки през женската чувствителност и усет.
Всъщност днес най-трудно е да получиш шанс, оттам нататък полът няма значение. Мъж или жена, нямаш ли авторитет в очите на оркестрантите, по-добре не заставай на диригентския пулт. И тук винаги съм намирала за подходяща една мисъл на Маргарет Тачър: “Power is like being a lady… if you have to tell people you are, you aren’t.” Моят свободен превод е такъв – Да имаш авторитет е като да бъдеш дама… Ако се налага да казваш на хората, че си дама, то значи не си.
Ти си диригент, но и флейтист. Кога реши да заложиш основно на първото в музикалната си кариера?
Не зная как се случва, но всеки път, щом вдигна глава да погледна общата картина и докъде съм стигнала, установявам, че съм се захванала с един куп неща едновременно. Хубавото е, че винаги те са свързани по някакъв начин. Най-тежко беше, когато учех в двата факултета на Музикалната академия (Теоретичен и Инструментален) и работех като оркестрант в Софийската опера. Беше едно постоянно тичане между трите сгради, уроци, лекции, репетиции и спектакли, концерти като диригент, подготовка за държавни изпити по флейта.
Диригентската професия е изключително комплексна и ми позволява да запазя това многообразие. Безкрайно интересно е потапянето в бездънния извор на музиката, търсенето на звука и интерпретацията, на начините, по които да се постигнат с конкретния оркестър. Постоянно при нас гостуват невероятни музиканти, аз също пътувам. Не без значение е и фактът, че се чувствам добре на сцената, тя не ме плаши. Освен това, работата именно в този оркестър и в този град ми носи чувството за дълг към традициите и за мисия към обществото.
В последните няколко години се заех с писане, ровене в архиви и библиотеки – станах, така де, придобих научна степен доктор и издадох книга, посветена на историята на шуменския оркестър. Сега се занимавам с подготвянето на изложба, която да съпътства премиерите на книгата, на хоризонта пък се задават нови предизвикателства, няма да издавам още. Не ми се иска да призная, но постепенно флейтата наистина остана на заден план. Пак се случва да свиря, преди няколко месеца например участвах в един концерт, посветен на годишнината от рождението на Добри Войников. Но в повечето случаи просто не остава време, а поддържането на добра форма изисква всекидневна работа. Но макар и в момента да не свиря активно, аз съм флейтистка. Нужен ми е един месец да вляза във форма, само трябва да се появи интересен повод за това, а време все ще се намери.
Родителите ти също са музиканти. Как те реагираха на избора ти да се насочиш към същата сфера?
Честно казано, не съм сигурна чий беше изборът. Просто така се случи. Когато тръгнах на училище, ме записаха в езикова паралелка, не в музикална. Едно лято ми беше доскучало и мама реши да ми покаже как се свири на флейта. Оттам нататък друг път не съм и търсила. А това, че и двамата са музиканти, ми е било само от полза. И до днес разчитам на тяхното мнение и съвети, водим вдъхновени разговори за музика, обсъждаме работния процес. Беше забавно когато им казах, че мисля да кандидатствам дирижиране. Имаше момент на стъписване, точно защото добре познават естеството на работата. Преодоляха опасенията си, чак когато ме видяха на пулта. Дори сега им е по-интересно да свирят, преживявайки музиката през моите очи.
С кои оркестри и солисти си работила до момента?
Оркестрите не са много, но хубавото е, че отида ли веднъж, след време ме канят отново и за други концерти. Така мога да кажа, че съм гост-диригент на Симфониета Видин и Театрално-музикален център Разград. Преди няколко месеца бях за първи път в Сливен и останах с прекрасни впечатления от техния оркестър, а да знаете и каква страхотна зала имат! Дирижирала съм още Симфоничния оркестър в Хасково, непосредствено преди да бъде съкратен (слава богу по-късно успяха да го съхранят поне като камерен състав). И разбира се, Академичният симфоничен оркестър към Музикалната академия, на който имаме щастието да се учим като студенти, което всъщност е рядко срещана възможност в музикалните университети в Европа. Там обикновено живият оркестър е заменен от пиано. А за солистите смея да кажа, че съм работила с почти всички изявени български музиканти от различните поколения. С професорите Милена Моллова, Людмил Ангелов, Стойка Миланова, Жени Захариева, Атанас Куртев, Димо Димов (той беше първият ми солист, когато завърших академията), Йовчо Крушев, Анатоли Кръстев и др. Особено се гордея с цикъла „Млади виртуози”, в рамките на който редовно свирим заедно с Лия Петрова, Атанас Кръстев, Виктория Василенко, Мария-Десислава Стойчева, Емануил Иванов, Санджар Сапаев, Ангелина Гочева и много други. Всяка година кръгът от контакти се разширява и няма по-хубаво от това.
Кои са диригентите, от които си научила много? Има ли различни стилове в дирижирането? Има ли различни диригентски школи в Източна и Западна Европа, Азия и САЩ?
Пак много дълъг въпрос. Ще спестя поредната дисертация, като отговоря така. Да си музикант, при това диригент, е работа, в която човек цял живот се учи и усъвършенства безкрайно. Нужна е не само диригентска техника и широки познания за музиката, но и богата обща култура и социални умения. Затова може да се каже, че се учим всекидневно от всичко и от всеки, но в края на краищата, това си е лична работа и всеки стига, докъдето може. Винаги ще съм благодарна на моите първи учители по дирижиране Георги Патриков и Пламен Джуров за това, че ми показаха първите стъпки в този необятен свят.
Докторската ти дисертация разглежда историята на първия оркестър с класически инструменти в България, който е създаден в Шумен. С какво те провокира този сюжет за създаването и развитието на оркестрите в града?
Професорът ми по дирижиране Пламен Джуров настояваше да запиша докторантура. Беше прочел магистърската ми работа и твърдеше, че имам „талант за писане”. Аз самата смятах, че преувеличава. Нямах амбиции за академична кариера и не виждах причина да се захващам с подобна дейност. До момента, в който той ми предложи да опиша историята на оркестъра в Шумен. Изведнъж ми стана интересно и всичко си дойде на мястото.
Не беше преувеличено, като казах по-рано, че съм израснала в този оркестър. Като малка не съм ходила на детска градина, вместо това ходех „на работа” с моите родители, стоях на един стол между групата на флейтите и на вторите цигулки. Това са едни от първите ми спомени. Чак сега си давам сметка, че този звук, който се чува в сърцето на оркестъра, малко хора имат възможност да го чуят, а за мен винаги е бил нещо нормално. В залата е друго, в залата не можеш да усетиш дъха на музикантите, трептенето на лъка по струните, да видиш жеста на диригента. Това е магия и е любов за цял живот. Този звук, запечатан в съзнанието ми, е може би това, което ме води, причината да съм това, което съм и ще бъда. Шуменският оркестър е изворът на това вдъхновение. Същевременно аз неусетно съм се превърнала в част от него, от тази богата традиция в града, където е създаден и първият български оркестър. Човек е любопитен да познава своята история, родословното си дърво, да открива себе си и мястото си в кръговрата на живота. Каква по-интересна тема за човек като мен?
Излезе под печат книгата ти „Оркестровото дело в Шумен“. Какво носи тя на читателите от музикалните среди и на всички останали?
Засега носи удивление. Мисля, че това е думата. Оказа се, че появата на такава книга, е била необходима и дори се изказаха мнения, че такива изследвания е редно да бъдат направени за всички оркестри в страната. За музикантите книгата е особено интересна според мен от гледна точка на това, че показва какъв е бил подходът към оркестровото изкуство в различните периоди от нашата история, а също, че припомня за личности, които са в малка или в голяма степен позабравени. Могат да се направят изводи за добри и лоши практики, дали своите резултати през годините. Припомня ни онова очарование, искреност и стремеж към върховете в изкуството, което са имали предшествениците ни, а ние може би сме загубили по пътя на професионализма. И си даваме сметка, че нашата музикална култура, благодарение на тях е успяла да достигне европейско равнище за едно твърде кратко време. Само за пример – през 2020 г. музикалният свят празнува 250 години от рождението на Бетовен, Йохан Себастиан Бах би навършил 335 г., а ние в България празнуваме 170 години от създаването на първия български оркестър в Шумен. И докато се питаме как можем изобщо да се сравняваме, бихме могли да отворим дългия списък с концертмайстори-българи навсякъде по света днес. Всичко това у нас е започнало с любопитството на шепа младежи в Шумен. Не е ли изумително?
Има ли рецепта как класическата музика да се пребори за интереса на съвременниците?
Не е необходимо да се борим според мен. Класическата музика е вечна и ще остане и след нас. Единственото, което трябва да направим, е тя да бъде достъпна и да бъде естествена част от възпитанието на децата. Те имат любопитството и сетивата да я приемат. Имам предвид не само да ги водим да посещават концерти, но и да свирят на инструмент. Свиренето е игра, не случайно на английски дори думата е същата – play. Те казват „I am playing the flute”, което може да се преведе „Аз играя на флейта”. На руски, френски и немски е по същия начин. Нима не би било чудесно да можеш да си изсвириш някоя любима мелодия сам, ей така, за удоволствие? Това би отнело половин час дневно, а ползите са толкова много. Развиват се координацията, слухът, чувството за ритъм, мисленето, всичко.
Ако хванеш златната рибка, какви 3 желания ще имаш за промяна в музикалната среда у нас или по света?
О, този въпрос много ми харесва! Първо ми идва на ум да си пожелая зала, не знам защо. Една красива зала с прекрасна акустика, нови пултове, удобни столове, хубаво осветление, топла и уютна, да ти е кеф да работиш, да ти е още по-кеф да влезеш, да се отпуснеш в удобния стол и да слушаш. Аз си представям една, но ако всички бъдат такива, ех…
Второто ми желание е всички оркестри, малки и големи, столични и провинциални, да се попълнят със свирещи музиканти, които да си обичат работата и да я вършат с удоволствие, нито един инструмент по партитура да не липсва! За това уви не са нужни само пари, а наистина вълшебна златна рибка. Музикантите са на изчезване и това все повече ще се усеща. Прогнозите за бъдещето на оркестрите са наистина мрачни.
Третото желание ще си го запазя за по-късно.
Освен за музика отделяш време и за четене на книги. Кои автори следиш и с какво те са ти интересни?
О, да. Редовен читател съм, винаги е било така. Няма по-хубаво от това да прочетеш за първи път някоя истински въздействаща книга. Чета главно художествена литература и поезия, там намирам смисъл, мъдрост и познание за човешката природа и за света. Понякога се улавям, че за дадена ситуация или емоция, правя асоциации с някоя мисъл или стих, които са ми направили силно впечатление. Това ми помага да осмисля какво се е случило и да го приема. От българските автори следя Георги Господинов, Мария Донева, Александър Секулов. Това са хора, които приемат много отговорно факта, че някой ги чете и при всяка среща с публика те обмислят какво послание биха искали да й предадат, затова ако мога, винаги отивам на представянията на книгите им. Следя и още един куп пишещи хора, например Катерина Стойкова, Яна Букова, Иванка Могилска, Мая Дългъчева, Димана Йорданова, Весела Димова и др. Но да не си помислите, че чета само съвременна литература. Ето, в момента например съм на третата част от поредицата „Земя на прицел” на Свобода Бъчварова. А за чуждите автори по-добре да не започвам, че няма да стигне мястото.
Освен четенето, много любимо занимание ми е реденето на пъзели. Най-добре си почивам така. Имам си колекция от пъзели с картини на любими художници. Пускам си нещо приятно за музикален фон, а заедно с картината се подреждат и мислите и емоциите ми. Преди една-две години в София имаше състезание по редене на пъзели, на което успях да се класирам на финал. Като се замисля, ако реденето на пъзели беше професия, щях да печеля доста добре. Другото, което правя е да пътувам, главно за удоволствие, по-малко по работа засега. Постоянно съм в движение и дори наскоро осъзнах, че в последните години не съм стояла на едно място повече от месец.
Какво би пожелала на нашата нова медия, която си поставя за цел да представя успелите и популярни хора в изкуството, спорта, обществения живот?
Пожелавам ви, докато ви четат, някой да го осени умна идея, друг да го засърбят ръцете, да стане и да свърши нещо смислено. И хайде стига с тая София и чужбина, бе хора, направете някъде другаде своето малко чудо! Та да – вдъхновявайте!
Линк към интервюто на английски.