Владислав Христов
"Няма как да има смислено писане без целенасочено четене"
Прочитане за 15 мин.Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Занимава се с фотография, поезия и проза. Има научна степен доктор по земеделие. Носител е на множество отличия от български и международни конкурси за хайку, поезия и кратка проза. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Член e на „The Haiku Foundation“. Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация „Frogpond“, Световния хайку клуб „World Haiku Review“ и мн.др. През 2016 г. негови хайку влизат в обучителната програма на университета Кумамото, Япония. Съставител е на първия учебник по хайку на български „Основи на хайку“. Текстовете му са превеждани на 17 езика. Автор е на книгите: „Снимки на деца“ , „Енсо“ , „Фи“ , „Германии“, „Обратно броене“, „Продължаваме напред“, „Комореби“, „Писма до Лазар“.
Ти си един от успелите съвременни автори. Имаш награди за хайку поезия от Далечния изток, издание на книги на български и на немски, преводи на текстове на десетки езици. Чувстваш ли се разделен между Изтока и Запада?
Изтокът и Западът носят различен поглед към заобикалящата ни реалност. Не се чувствам разделен между тях, те по някакъв начин се допълват. Изтокът лично на мен ми носи спокойствие, давам този стоп кадър, в който да можеш да се вслушаш в себе си, да отсееш ценното сред делничния шум. Западът носи бърза енергия, която пък те кара да бъдеш буден и нащрек. Ако един пишещ човек съумее да вземе полезното от двата светогледа, това наистина може да е от голяма полза за творчеството му. Ние, българите, сме на кръстопът между Изтока и Запада – клише, което продължава да е все така вярно. Сега ни остава само да намерим баланса, а това не е никак лесно.
През живота си успешно си преминал през редица сфери и дейности – фотография, литература, журналистика, земеделие, наука. Как ти повлия всяка една от тях и какво ти донесе в личен план?
Богатата обща култура е залог за широта на всеки един творящ човек. Докато в науката тясното профилиране може да носи дивиденти, то в изкуството познаването на повече сфери те прави много по-свободен и сигурен в изразяването. Учил съм биология, естествените науки те приближават към произхода на нещата. Не можеш да пишеш за мухи, ако лично не си наблюдавал отблизо фасетните им очи. Земеделието пък ми разкри много детайли в растителния свят. Заниманията ми с журналистика, пък ме научиха да бъда социално активен, непремълчаващ истини. Фотографията ме направи наблюдателен, пестелив и с бързи реакции. Благодарен съм, че пътят ми дотук е минавал през толкова различни по естество сфери на познанието, едва ли има по-голямо богатство от личния опит.
Кои са градовете и държавите, които си посетил? Как те провокираха да ги снимаш или да пишеш поезия за тях?
Всяка смяна на местообитанието носи нови гледни точки не само към спецификите на държавата, но и към хората, с които си заобиколен. Опитът ми е основно свързан с Германия. След пребиваването ми там се роди книгата „Германии”. Най-важното за мен е, когато живеем в чужда страна, да проявяваме разбиране, а за да го проявяваме, е нужно да познаваме нейната история. Германия продължава да преживява своите си травми от Втората световна война. Затова преди да обвините германците в свръхтолерантност към чужденците, замислете се на какво се дължи всичко това. Още помня случая, в който копаейки една градина в Кьолн, намерих гилза на патрон. Когато без да помисля за последствията, показах гилзата на собственика на къщата, в чиито двор я открих, той се разплака. Ето за тази травма говоря.
През годините замени Шумен със Кьолн, Кьолн със София, София с Пловдив. Какво следва нататък?
В момента живея в Пловдив – градът на моето студентство. Водя спокоен и изпълнен с тихи радости домашен живот. Далече съм от всякакъв литературен шум и суета. Това е чудесна атмосфера да си погледна старите неиздавани текстове. Точно това правя – довършвам работата по сборник с кратки прози, подготвям двуезична книга с хайку, а има и 70 страници написани от хумористичен роман, който ще завърша, когато ми дойде муза за него. Живот и здраве, една по една всички тези книги ще видят бял свят.
Отскоро си баща. Как тази социална роля се отразява на мотивацията и на писането ти?
Когато съм щастлив, не пиша художествени текстове. Ще се радвам това щастие да продължи дълго и дълго да не напиша нищо. Живият, същински живот е най-пълнокръвното и дълговечно изкуство. Бащинството обзема голяма част от емоциите и енергията ми и честно да си призная, нямам никакво желание да ги претворявам в творчество. Човек има нужда да живее, без непременно да пресъздава всичко изживяно под формата на творби. Извън това държа будно окото си за фотографията, а и не съм спрял да пиша публицистика за хартиени и онлайн издания.
Каква е твоята рецепта за успех в поезията, прозата, публицистиката и фотографията?
Успехът е нещо доста условно, особено що се отнася до малки литератури и пазари като българския. Най-смисленият успех е да зарадваш с нова книга или фотография някой свой приятел, да го изведеш от грижите на ежедневието, да му дадеш някакъв лъч надежда или просто да върнеш усмивката на лицето му. Единствената рецепта за стигане до сърцата на публиката е авторът да бъде честен със себе си. Успее ли да „свали своите гащи” без срам и притеснения, ще осъзнае, че не превъзхожда по нищо всички останали хора. Ако някакъв талант ни е даден, е добре той да ни прави повече човеци. Отделя ли ни от околните, кара ли ни да се мислим за нещо повече от тях, това не е талант, а проклятие.
Кои са сайтовете в които читателите ни могат да открият твои текстове и в които публикуваш?
Отдавна съм спрял да публикувам активно в български литературни издания, както и мои преводи в чужди издания. Този ми период на активност безвъзвратно остана в миналото. Гледам на него като на „литературно тийнеджърство” – да доказваш пред себе си и пред публиката колко и какво можеш. Има стари мои текстове в броеве на „Литературен Вестник“, сп. „Страница“ и сп. „Съвременник“, онлайн мои текстове има в сайтовете: LITERNET, ОТКРИТА ЛИТЕРАТУРА и THE HAIKU FOUNDATION.
Кои са любимите ти автори и книги?
Вярвам в идеята, че всеки автор е неосъзната компилация на своите любими автори. В този смисъл няма как да има смислено писане без смислено и целенасочено четене. Преди време от един сайт ме поканиха да споделя кои са важните книги, които са ме оформили като читател, мисля добре се получи, разбира се списъкът може да бъде удължен с още много заглавия: HIGHVIEWART
В поезията са ми повлияли много автори, откривал съм ги през различни периоди от живота ми и са оставяли различни следи и белези в мен. За хайку – Башо, Бусон, Иса, Шики. От българските – Коста Павлов, Георги Рупчев, Биньо Иванов, Иван Методиев. От чуждите – Рембо, Бретон, Сандрар, Васко Попа. Има и много други, като напоследък най-близко до себе си съм усещал Имре Оравец.
Кои са и музикалните стилове, изпълнители и групи, които предпочиташ?
В края на 80-те години открих ню уейв културата чрез музиката на Depeche Mode и The Cure, няма как да не прибавя и родните групи „Нова Генерация“, „Ревю“, „Клас“ и „Виолетов Генерал“. По-късно в студентските години слушах доста по-вече пънк, дарк, блус и психиделк The Doors, Nick Cave, Tom Waits, Iggy Pop. Някъде по това време навлязох в големия свят на джаза с гениалната музика на Вселени като Майлс Дейвис и Джон Колтрейн. Оттогава и до днес слушам джаз в цялото му многообразие. Джазът освобождава сетивата и дава много врати към всяка композиция. Освен това е музика от приятели за приятели.
Какво да очакваме в книжарниците от теб след „Писма до Лазар“?
„Писма до Лазар” беше плод на 20 годишно отлежаване, текстовете се трупаха бавно и настоятелно и така се оформи книгата. Както вече споменах, в момента работя по голям сборник с кратки прози, които съм писал през годините. В него ще влезе и първата ми книга с кратки истории „Снимки на деца” в преработен вариант. Това са общо над 300 кратки текста, някои от които едноредни новели. Обичам минимализма във всичките му форми!
Фотографии на Владислав Христов може да разгледате тук.
Линк към интервюто на английски.